Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Затова, дори след като откри влак №717 в периферията на депото, почти на километър от влака стрела, Алварес обиколи два пъти товарния влак от край до край, опитвайки се да се постави на мястото на диспечера и да си представи движението на охранителите. Никак не му се искаше да го забележат как измъква раницата изпод вагона.

След двайсетина минути избра промеждутък от време, когато наблизо не се мяркаше жив човек. Нервите му обаче се опънаха до крайност от внушителната координация на охранителите на О’Мали. Те общуваха помежду си, сигнализирайки си по два пъти с фенерче, за да се разпознаят. В студената нощ сигналите приличаха на огромни бели светулки.

Използвайки подходящия момент, Алварес се търкулна под товарния влак и опипа с ръка долната страна на вагона. Докосна раницата и през него премина вълна от енергия. Сега му предстоеше да се придвижи внимателно заедно с раницата от единия до другия влак. В случай че се сблъска с някой охранител, се надяваше да се прикрие, като остави раницата настрани и се върне за нея по-късно. Всичко започна да му прилича на танц, на крехка хореография. Огледа се за светлина от фенерче и се ослуша за човешки стъпки. Внимателно разучената карта на депото — толкова внимателно, че дори бе запомнил наизуст интернет снимките от сателита — се бе запечатала в съзнанието му. Диспечерът местеше своите шахматни фигури, а Алварес се придвижваше от един влак към друг все така предпазливо и все повече се доближаваше до влака стрела. Бе чакал този момент осемнайсет месеца. Не можеше да се провали сега.

Нещо страшно се беше объркало. Алварес бе изучил от горе до долу в детайли влака стрела, и то не другаде, а вътре в офисите на Северното обединение, където разгледа и проектите на механиката и на електрониката. След почти тричасово пълзене от коловоз на коловоз, влачейки раницата, се озова пред локомотива, който по нищо не отговаряше на въпросната техническа характеристика.

Самият влак се състоеше от два пъти по-малко вагони, отколкото бяха определени за изпитанието. Локомотивът би заблудил човек, не така добре запознат, колкото Алварес, ала въпреки аеродинамичната си предна част и сребристия цвят, модифицираната му сцепка разкриваше истинската му същност. Сцепката представляваше търговска марка на локомотива от по-стария модел и бе инсталирана така, че различни типове вагони, произведени в Америка, да се прикачват към произведения във Франция локомотив. В най-новия модел тази сцепка липсваше, защото от заводите във Франция и Белгия бяха доставени олекотени пътнически вагони с контролирано управление. Локомотивът пред него — наследник на френските TGV, турбодизел, и много красив модел — не притежаваше японската мощ, необходима да се извърши изпитанието по отсечката Ню Йорк — Вашингтон на най-бързия влак, управляван от човек.

Този не беше истинският влак. Сърцето му почти замря. Всички охранители, всички светлини, радиообменът — всичко беше както трябва заради него, само заради него. Втрещен от изненада, той изпълзя, като остави раницата и погледна към задната част на влака. О’Мали го бе измамил, бе преместил истинския високоскоростен влак на друго място.

— Ако нямаш какво да правиш, помогни ми да натоварим тези манекени — обади се едър охранител зад него.

Думите му свариха Алварес неподготвен. Мъжът имаше черна брада и рамене, широки колкото врата.

— Ял съм нещо развалено на обяд — оплака се Алварес. — Няма да е зле да отида до онова място. — На влизане в депото беше видял химическите тоалетни.

Измамен. Червенина обля лицето му. Къде, по дяволите, бяха скрили цял влак?

— Отивай и не се бави, та да ми помогнеш — подкани го охранителят. — Това нещо тръгва след няколко часа.

Измамили бяха дори охранителите? Мъжът не знаеше, че не охранява истинския влак. Като се вгледа по-отблизо, Алварес пак се замисли. Охранителите пълнеха вагоните с манекени, предназначени за тестване. Вагоните всъщност бяха тези, които Алварес бе очаквал да види. Само машините бяха различни. Но за него бяха важни японските локомотиви и техните компютри за управление. И така, какво, по дяволите, ставаше?

— Връщам се след минута — обеща Алварес и тръгна към локомотива.

Погледна към раницата, останала в сянка. Имаше нужда от тази торба. Ще си тръгне при застъпването на следващата смяна. Кой би му попречил да изнесе чанта от депото, запита се той. Усети пулсиращо главоболие първо в челото, а после и в слепоочията си.