Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— Ало? — бързо вдигна слушалката той.

— Господин Кортес? — попита кадифен женски глас.

— На телефона.

— Аз съм Гейл. Мога ли да се кача в стаята ви?

— 1217.

— 1217 — повтори тя. — Ще се видим след минута.

Алварес затвори телефона, гърдите го стягаха, адреналинът прогони усещането за умора. Гейл. Дори гласът й го караше да потръпва. През последните осемнайсет месеца игра какви ли не роли, но нито една така ободряваща, както щеше да бъде ролята му през следващите няколко часа. Тази жена също играеше роли. Лъжата щеше да изтръгне Джилиан от мислите му. Разгледа стаята и си напомни да стои гърбом към гардероба и камерата, която прикриваше. Припомни си още, че за това представление ще иска от жената неща, които няма да получи лесно. Хиляда и петстотин долара, а той няма да използва дори цент. Чудеше се колко далеч може да стигне.

Погледна в огледалото човека, в който се беше превърнал — уморените очи, потиснатата тъга, леко обезцветения счупен нос, който все още се възстановяваше, няколкото белега, които не съвпадаха със спомените за лицето му. Тялото му също както и душата понасяше тегобите. Сега той се чувстваше като катастрофирал влак. В сравнение с учителя на осми клас, преподавал някога механика на будните умове в „Букминстър Фулет“. Предишният Умберто Алварес вече не можеше да се види в това огледало.

На вратата се почука и Алварес погледна през шпионката. Сърцето му спря, когато я видя. Дори и изкривен през изпъкналите лещи, съвършеният й образ говореше за висока класа. Компаньонка или не, определено не беше момиче от улицата. Филираната й черна коса обрамчваше облото й лице. Носеше сини лещи и достатъчно грим за театрална постановка, включително и голямо количество сенки за очи. Странно комбинираната козметика скриваше, а не подчертаваше високите й скули. Имаше малък римски нос, високомерно разположен над нацупени, чувствени устни, оцветени в розово. Устните й задържаха вниманието му. Пленителни. Пое си дълбок дъх, отвори вратата и вътре нахлу аромат на люляк и френски сапун. Усмихна му се приветливо. Можеше да е момиче от Париж, Лондон или Милано.

— Гейл — представи се тя; гласът й сега прозвуча по-силно и дрезгаво. Имаше намерение да си заработи всяка стотинка.

— Фернандо — излъга той.

Здрависаха се, тя — леко и нежно, изобщо не така, както беше очаквал. Целуна го леко по бузата, мина край него и влезе в стаята. Ароматът й се разля навсякъде. Носеше направено по поръчка кървавочервено яке, което се закопчаваше така, че да подчертава гърдите й. Черната й плисирана пола му напомняше за ученичка, като се изключи мекият овал на бедрата й.

Постави ръчната си чанта върху нощното шкафче и се обърна към него.

— За дълго ли си в града?

— Само за няколко дни.

— Със самолет ли дойде?

— Всъщност с влак. — Изчака я да види реакцията й. Тя се усмихна, развеселена:

— Обичам влакове.

— Последното романтично средство за пътуване — подхвърли той.

— Напълно съм съгласна.

Не би могъл да го изиграе по-добре.

— Сега ли да платя? — попита той.

— Не говори за бизнес, моля те. Сумата беше изтеглена от кредитната ти карта, когато се потвърди, че си в стаята. Редовно ли използваш сайта? — попита тя подозрително.

— Приятел съм на Такимачи — отвърна той.

— А, да. Добре — усмихна се тя.

— Охайо — отговори той на първия й въпрос.

— Там ли живееш?

— Не, там бях по работа. Също като в Ню Йорк. — Той се приближи към минибара. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Но ти си сипи. Ще се върна след секунда — посочи към банята.

— Докато си вътре, си свали перуката — заръча той — и грима около очите. Обичам да чувствам косата на жените. — После добави: — Обичам жените да са обикновени. Както Бог ги е създал. Бих искал аз да те съблека, ако нямаш нищо против.

— Ти решаваш, Фернандо. Тук съм заради теб. Каквото пожелаеш. Както го пожелаеш.

Исканията му изобщо не я притесняваха. Сигурно чува много по-лоши неща, помисли си той. Тя кимна послушно.

— Ще се забавляваме добре, Фернандо — увереността звучеше обезоръжаващо.

— Остави вратата на банята отворена — подвикна той.

— Моля? — Изглеждаше изненадана.

— Казах да оставиш вратата отворена. Искам да гледам. И помни: настоявам аз да те съблека.

— Имам нужда да се усамотя за момент, Фернандо.

— Добре, но остави вратата отворена.

Сега вече изглеждаше притеснена. Целеше да я изнерви.

— Моля?

— Слушай, събличането не би трябвало да те притеснява. Нито дори използването на тоалетната — сигурно имаш клиенти и с такива прищевки.