Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Пробният пуск на влака стрела бе насрочен за след четири дни. Щеше да измине отсечката от „Пенсилвания Стейшън“ в Ню Йорк до Вашингтон. Всичко, над което Алварес бе работил, сега зависеше от следващите четири дни.

Бистрото срещу „Пауел“ бръмчеше от разговори, по масите подрънкваха прибори и съдове; ухаеше на копър и розмарин, долавяше се и топлият, сладък аромат на шоколад от суфлето. Джилиан стоеше и слушаше внимателно с молив в ръка, в очакване на поръчката.

— Исках да те видя пак — каза й той, погледна надолу към чашата с вино и я завъртя около столчето й.

Джилиан се огледа наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава, и остана неподвижна — нищо не подсказваше споделената им интимност.

— Ето ме.

— Исках да се извиня — продължи той. — Не съм сигурен за какво, но мисля, че ти дължа извинение.

— Не съм малко момиченце. Не е нужно да се извиняваш. Имах желание да го направя, откакто станах на тринайсет. — Засмя се. — Просто беше изпълнена още една от малките житейски мисии.

— Бих хапнал печена пържола. Със спанак — започна да поръчва той, играейки си с приборите.

— Коя беше жената онази вечер?

— Обясних ти.

— Да, но не ти повярвах.

— Май не биваше да се връщам.

— А защо го направи?

— И малко картофи, ако имате. И супа за начало.

— Не постъпвай така.

— Патешка супа — уточни той. — Никакви вегетариански боклуци. Не сервирате такива, нали? Не и на такова място.

— Трябва да отседнеш някъде — прецени тя. — Можеш да останеш при мен.

— Имам си стая. Добре съм.

Тя се наведе по-близо и ядосано прошепна:

— Първо спиш с мен, после изпитваш чувство за вина и се връщаш. Куцаш. Ранен си. Имаш неприятности, ако се съди по накуцването и нежеланието да споделиш с мен какво става. И очакваш просто да ти запиша поръчката, така ли? — Завъртя се на пета и се запъти ядосана към кухнята.

Нещо подсказваше на Алварес да си тръгне, преди тя да се е върнала. Ето, възникнаха усложнения. А се бе надявал на приятна вечеря. Направи грешка, като дойде тук. Тя навярно бе доловила намеренията му, защото се върна в залата с чантичката си в ръка. Някак странно изглежда сервитьорка с чантичка. Той вече се беше изправил, когато тя приближи до него.

— Случвало ли ти се е да преживееш един от онези моменти, когато виждаш нещата съвършено ясно? Съвсем точно? Съвсем вярно? Не ме питай защо, но щом видях това във вестника… си помислих за теб. — Извади от чантата статия, откъсната от вестник.

Той отказа да я вземе и тя я остави на масата. На снимката се виждаше влаковата катастрофа в Тер Хаут.

— Семейството ти. Начинът, по който се държа с мен, така… нервно… онази нощ. Тайнствено. А после тази статия. — Наведе се към него и прошепна: — Какво става, Бърт? — Топлият й дъх по врата му го накара да потрепери.

Алварес смачка статията. Усети, че му е трудно да диша.

— Това няма нищо общо с мен.

— Така ли?

— Забрави го! — Огледа се наоколо. Неколцина клиенти ги гледаха. Почувства се приклещен.

— Обясни ми — примоли се тя.

— Няма какво да обяснявам. — Опита се да мине покрай нея и да излезе.

— Да, има! — извика тя достатъчно високо, та всички глави в ресторанта да се обърнат.

Алварес излезе навън и побягна.

Час по-късно Алварес нагоди вратите на ръчно боядисания шкаф в хотелската стая, като подпря едната с облегалката на стол, за да стои отворена. От вграденото в телевизора радио се чуваше опера. Големи дробове. Излетна се и се опита да се наслади на момента, но срещата с Джилиан го беше разтърсила.

Хотелска стая в „Плаза“ струваше триста и осемдесет долара и въпреки това не му се струваше скъпо. Разполагаше с малко повече от три хиляди в брой, разделени по равно в двата му джоба и чорапа на десния крак. Всичко беше готово, но той чакаше нетърпелив като тийнейджър преди абитуриентски бал. Първо поседя на ръба на леглото, после се премести на стола пред бюрото, а накрая — върху тоалетната. Стомахът му вреше и кипеше, нервите му бяха на възел.

Чувстваше се замаян от очакването. Ако всичко мине добре, вярваше, че ще успее да събере достатъчно сили, за да срази Уилям Гохин, независимо дали влакът стрела ще дерайлира.

През студентските си години Алварес смяташе за най-ценен и мощен инструмент и оръжие информацията. Предимството на информацията го тласкаше да предприема рисковани набези в офисите на Северното обединение и да прекарва стотици часове в проучване и на Гохин, и на дъщеря му Гретхен. Познаваше ежедневието им, навиците им и изключенията от тези навици, как предпочитат да пътуват, приятелите им. Погледна часовника. Тя закъсняваше. Тревога измести възбудата. Лъжите бяха прекъснали всички връзки с миналото му, с изключение на тази с Мигел. Нямаше собствено жилище; разполагаше с оскъдно обзаведено таванско помещение южно от Флатайрън Билдинг, за което плащаше наем месец за месец. Известно време животът на номад беше забавен, дори вълнуващ, жаждата за отмъщение го бе завладяла, но вече започваше да го изтощава. Откритието на Джилиан го порази. Тя знаеше за него! А знанието е толкова опасно, колкото и могъщо. Позвъняването на телефона в стаята го сепна.