Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Тя го гледаше втренчено.

— Не ми беше приятно да го правя — увери я той, — независимо че прокурорът го представи така. Вестниците. Телевизията. Хареса им идеята: бяло ченге пребива чернокож мъж до неузнаваемост. Пасваше на нещо, в което вярват. Само дето не беше истина. Нямаше нищо общо със случая.

— Но нали имаше процес — каза Прийст, — било е самозащита…

— Моят адвокат не желаеше да пледира за това. Щяло да ни навреди сериозно, поемем ли по този път. А кой съм аз, че да се оплаквам? Той ме оправда. Съсредоточи се върху защитата на детето. Твърдеше, че съдебните заседатели ще приемат само една теза: ако напъхаме образа на детето в главите им, ще е достатъчно да оправдаят деянието. И наистина се оказа прав.

Тя изглеждаше бясна.

— Но за сметка на репутацията ти, на кариерата ти!

— Оправда ме — повтори Тайлър. — С тази цел го наех. Не беше състезание по популярност, водеше се съдебен процес. И спечелихме. Сега остава да мине и гражданското дело, но…

— Било е самозащита! — проплака тя.

— Да, беше — кимна замислен той. — Може би в товарния вагон също е било самозащита. Дори да е така, кой е виновен и кой е невинен?

Мобилният на Тайлър иззвъня. Пейджърите и телефоните бяха звънели цяла вечер, но този път телефонът ги изненада и накара Прийст да се облече бързо.

— Изчакай за момент — каза Тайлър в слушалката, опитвайки се да облече нещо.

За да се влошат нещата още повече, писалката му бе останала без мастило. Поиска от Нел да му подаде хотелската химикалка. Не пишеше добре, но Тайлър надраска едно име, докато Прийст се облече.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

Изслуша отговора, благодари и затвори. После седна, останал без дъх.

— Питър…

— Беше Ръкар.

— Има резултат от отпечатъците — налучка тя.

— Проверили в базата данни на Федералната администрация за авиацията и са идентифицирали четири от отпечатъците. Принадлежат на служители от летището — най-вероятно на хората, които събират билетите на изходите. Тях ги изключваме. Единствените други отпечатъци току-що са били намерени в базата данни на щатските служители от Илинойс.

— Имаме ли име? — попита Прийст и се наведе, опитвайки се да разчете какво е написал.

— Допреди няколко години човекът, когото наричахме К. К. Джоунс, е преподавал информатика в училище в Дженоа, Илинойс. Бил е учител! Представяш ли си?

— Името, Питър?

— Умберто Алварес. — Очите им се срещнаха. — Разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Името е на латиноамериканец.

— Значи съвпада — констатира тя. — Какъв е проблемът?

Тайлър продължи да я гледа в очите:

— Ако Хари Уелс е търсел латиноамериканец, тогава някой — най-вероятно О’Мали — вече е имал или описание на заподозрения, или…

— Или име! — довърши тя, объркана от извода. После промърмори: — О’Мали е знаел името на човека през цялото време.

Тайлър кимна тежко.

— Значи са ме излъгали — въздъхна тя.

— Излъгали са и двама ни — уточни той.

— Имаме още проблеми. — Тайлър посочи екрана на лаптопа. През последните няколко часа те бяха лежали един до друг, бяха се гушкали и смели, напълно щастливи. Сега почука по екрана, където в резултат на търсенето при думите „Алварес + железница“ изскочиха десетки материали — статии във вестници и Интернет новини.

— Казвай — подкани Прийст и затвори телефона до леглото.

— Преди две години и половина Хуанита Алварес и двете й деца, близнаци на по четири години, са били убити на жп прелез… познай къде?

— Дженоа, Илинойс.

Той кимна.

— Градът, където Умберто Алварес е преподавал. — Отново привлече вниманието й към екрана: — Товарен влак смазва колата на семейството и я влачи около половин километър по линията, преди да ги избута в канавка. Имаш ли предположения чий е товарният влак?

— О, боже. Северното обединение — прошепна тя. Допря буза о неговата и зачете през рамото му.

— Един от вестниците пише за анонимно обаждане на 911. Мъж, изпаднал почти в истерия, твърдял, че бариерата на прелеза не е била спусната и сигналните светлини не работели. — Продължи да чете по-надолу и посочи: — Виж, според същата история органите по реда установили, че бариерата била на място и предполагат, че колата е закъсала — някакъв механичен проблем — точно върху релсите. По този начин хвърлят вината изцяло върху шофьора. Обаждането на 911 трябва да е било записано, но касетата така и не била открита. Не се споменава името на съпруга.