Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

По ирония на съдбата трябваше да благодари именно на Северното обединение за парите, макар и непряко. След като осребри скромна част от пенсионния си фонд, той започна да играе на борсата. Ако го арестуват или умре, искаше момчето да е осигурено до живот. За целта основа доста голям попечителски фонд на името на брат си, въпреки че разчиташе влакът стрела да дерайлира. Отчаяно се нуждаеше да не се забърква в неприятности, докато скоростният влак не се превърне във вчерашна новина. Бъдещето на Мигел зависеше от това.

Мигел продължи да гледа анимацията и след като брат му влезе, макар че хвърли бегъл поглед към вратата.

— Бърт! — посочи той и напуканите му устни се разляха в усмивка. Носът му течеше, а очите му бяха влажни.

— Кой печели? — попита Алварес; при вида на брат му гърлото го стегна. Винаги му трябваха няколко минути да свикне с роднинската им връзка при тези обстоятелства.

— Зайко — отвърна Мигел с интонация на анимационен герой. — Хитрият зайко.

— Настинал си.

Мигел сви рамене.

— Ето, там отива зайко, долу в дупката.

Не е добър ден, усети Алварес веднага. Нямаше да разговарят дълго. Но той се почувства задължен да дойде тук, да го види. Ако нещо се обърка в плана му за влака стрела, това може би щеше да бъде последната им среща.

Умберто Алварес придърпа единствения стол в стаята, опря лакът на леглото, но задържа ръката си във въздуха, както беше техният обичай. После се облегна назад с лице към телевизора и безсмислиците, които така забавляваха малкия му брат. Както държеше ръката си във въздуха, друга, по-слаба ръка се хвана за нея. Двете ръце се обвиха една в друга и потънаха в памучните завивки.

— Мигел, ръката ти е толкова студена.

И я притисна още по-здраво.

Срещата им се превърна в работна вечеря, доставена в хотелската стая на Прийст, а двата мобилни телефона и стационарният звъняха непрестанно. Заедно те наставляваха и ръководеха преследването на беглеца в няколко щата, започнало минути, след като мъжът скочи от влака. Акцията придобиваше все по-големи мащаби.

О’Мали отлетя с частния си самолет, за да изслуша лично изявлението на Уилям Гохин. От летището в Индианаполис Ръкар се сдоби с лоша разпечатка на лицето на заподозрения в профил. Всички трескаво очакваха новината дали отпечатъците са идентифицирани.

— Този тип е хлъзгав — констатира Тайлър, докато изпращаше по лаптопа снимката от летището до верига магазини за камиони край шосе I-70 и I-74. Работата беше бавна и досадна.

— Имаме напредък — окуражи го тя. — Не забравяй.

Тайлър не успя да види лицето на мъжа по време на преследването във влака; саботьорът избърза да скочи, предотвратявайки срещата им очи в очи.

— Отдавна вече е избягал — поклати глава Тайлър. — Няма да го хванем толкова бързо.

— Ти беше близо, Питър. Много близо. По-близо от нас. — И добави: — Какви са данните от днес?

Тайлър провери в лаптопа.

— Превозите на „Доу“ падат след дерайлирането. Това е изненадата!

— Нищо подобно, предвиждах го.

— До гуша съм потънал в дългове — сподели той. — И в тревоги също. Особено в тревоги.

По радиото предупредиха шофьорите на камиони да внимават с мъже, пътуващи на стоп. Описаха им Кевин Джоунс като избягал затворник, за когото се счита, че кръжи някъде в района на границата между Индиана и Илинойс. Всички възможности бяха взети под внимание. Проверени. Проверени отново. И след това пак проверени.

Тайлър държеше под брадичката си найлоново пликче, пълно с купчета лед. Беше натъртен, но отокът вече спадаше. Пицата не се оказа най-подходящото меню — челюстта го болеше, когато дъвчеше, а Прийст се оказа вегетарианка.

— Никакво месо, никакво сирене — помоли тя, докато Тайлър даваше поръчката.

— Пица без сирене! — възкликна той, закрил слушалката с ръка. — Все едно „Блъди Мери“ без водка.

— Е, наречи я девствена пица. Не ме е грижа. Само да не слагат месо или сирене върху едната половина. В противен случай, добре — аз няма да ям.

— Тогава не е добре.

А тя беше свила рамене с безразличие.

Тайлър извъртя на принтер снимката на заподозрения от летището, изпрати я до себе си по факса и я залепи с тиксо върху хотелското огледало. От време на време я поглеждаше и даже говореше на мъжа. Прийст не коментираше, но на няколко пъти вдигна глава с желание да го възпре.

Телевизорът бе включен на CNN с намален, но доловим звук. В един момент дочуха нещо за преследването и тя усили звука. Показаха и снимката, но по телевизията изображението изглеждаше още по-лошо — все едно цялото преследване цели да арестува ухо, част от чело и малко тъмна коса. Само черното кожено яке — европейско, гладко и без видими шевове — и багажът му — нещо средно между пътническа чанта и туристическа раница, която покрива изискванията на авиокомпаниите за ръчен багаж — им даваше лъч надежда.