Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Тя пак намали звука на телевизора — бе започнал репортаж за болна панда в зоологическата градина в Сан Диего.

— Трябваше да скоча — обади се той.

— Ъхъ — изсумтя саркастично тя, — два счупени крака щяха да ти помогнат много.

— Хайде де — примирително продължи той. — Беше в ръцете ми, а аз го изпуснах. Колко време мислиш, че ще е нужно на CNN да разберат моята самоличност? Ще ти напомня, че дори и да има закон срещу скачането от влакове, в момента заподозреният не може по никакъв начин и под никаква форма да бъде свързан с някое от дерайлиранията. Всичко е в рамките на предположенията.

— Значи е трябвало да скочиш — съгласи се тя, — но се радвам, че не си го направил. И ето ни тук.

— Ето ни тук — повтори той.

Обърна глава да го погледне и всъщност почти се целунаха. В действителност Тайлър искаше да я целуне. Тя сякаш дори не го забелязваше.

Размениха си погледи. Лицето й се промени и тя също осъзна колко близо са един до друг.

Тайлър никога не бе целувал чернокожа жена. Страхуваше се да не го отблъсне, ала все пак се наведе, за да я целуне. Забави се за момент, колкото да й позволи да възрази, но нейните големи очи просто го погледнаха с изненада. Започна да я целува нежно; първоначално тя само приемаше ласките, но вече и тя му отвръщаше. Вгледа се в очите му с вълнуваща комбинация от палавост и настойчивост; той го изтълкува като въпрос.

— Да — отвърна Тайлър — сигурен съм.

Огромна усмивка се изписа по нежното й лице.

— Аз също. — Пръстите й започнаха да разкопчават копчетата на блузата й.

Тайлър отдръпна едната си ръка и двамата се плъзнаха от стола върху пода. Издърпа ризата си, а тя съблече блузата си. Сутиенът й беше от лъскава еластична материя в същия кехлибарен нюанс като кожата й.

Тайлър целуна гърдите й през материята, а тя изхлузи ризата му и прокара нокти по гърба му.

Замая се от топлината и аромата й. Спряха малко преди пълното сливане, но никой от тях не остана недоволен.

Потни и щастливи, лежаха един до друг. Той бе останал само по чорапи, а нейното бельо бе все още омотано около глезена й.

— О, боже — възкликна той, — трябва ли да се извиня?

— По-добре недей! По-скоро трябва да се поклониш. Обикновено не… не ми се случва често без… — Помисли за момент: — По-добре да спра дотук.

— Добра идея — съгласи се той.

Тя се изкикоти.

— О, божичко. — Засмя се още по-силно и си покри лицето. Придърпа някакви дрехи върху себе си, но Тайлър ги отмести и жадно се вгледа в нея. Тя се изчерви и го отблъсна, той се търкулна назад и се възцари тишина.

В един момент тя каза меко:

— Никакви коментари от сорта на кафяво захарче, моля.

Тайлър мълчеше.

— За пръв път ли ти беше? — попита тя.

— Не, не ми е за пръв път да съм с жена — призна си той откровено. След дълга пауза добави: — Можем ли да не говорим повече за това?

— Добре ли ти е? — погледна го тя.

— Бих попитал същото.

— Нямам претенции. — Търколи се към него и хвана ръката му. Лежаха на пода като две лъжици. — Реши да видиш какво ще излезе. — Не беше въпрос, а по-скоро предположение.

— За момента, след това за седмица. След това може би за месец.

— Усещам се малко напрегната.

— Това е добре. — Притискаше ръката й и не позволяваше да се отдръпне. — Искам да чувстваш нещо. Ще започнем оттук. — Целуна ръката й и я задържа до лицето си. Няколко минути изминаха в тишина, чуваше се единствено бръмченето на лаптопа. Разговаряха само с очи.

— Разкажи ми за онова. За него. Моля те. Как бих могла да те опозная, ако не знам твоята гледна точка.

Нямаше нужда от допълнителни обяснения. Тайлър знаеше какво точно иска да знае тя.

— От този ден помня само огромните му ръце. Държаха онова малко момиченце и удряха главата му в стената. После ме хвана за врата и за минута си помислих, че това ще е последният ми дъх. Винаги тези ръце. Когато нахлух в стаята, те просто я пуснаха. Хвърлиха я на земята, разбираш ли? Все едно прикрепяха картина към стената, просто я остави да падне. Беше голям мъж. Огромен, наистина. Вдъхваше страх. Когато се обърна към мен… се вцепених.

Тайлър се повдигна на лакът.

— Попадал съм в десетки подобни ситуации, но никога не съм имал затруднения. Вероятно беше заради бебето на пода. Или заради плача й. Или просто ме беше страх от него. С един удар ме повали на пода. Изпаднах в несвяст. Навярно съм изпуснал оръжието си. При огледа на местопрестъплението го намериха под един стол. Не беше стреляно с него, разбира се. Вторият му удар не ме улучи, иначе едва ли щях да съм тук сега. Ако той беше малко по-трезвен, а аз малко по-бавен, сигурно нямаше да успея да го ударя и всичко щеше да е различно. Успях обаче да го фрасна, а после още веднъж и още веднъж. Той ме удари в ребрата и корема и ме сграбчи за гърлото. Проклетите му очи. Мъртви, без искрица живот в тях. Нещо се случи с мен. Не знам какво беше. Но после действах само аз. Напипах някакъв ритъм. Един психиатър го нарече ярост, не беше обаче това. Не и за мен. Не изпитвах гняв, а по-скоро следвах ритъма. Един-два удара по лицето, един в корема и пак, и пак. — Започна да шепне: — Онова малко момиченце лежеше на пода просто така. Нищо на света не бе в състояние да спре ритъма, все едно някоя мелодия ти се е набила в главата, само че за мен това бяха юмруците ми, това беше ритъмът. Не го помня добре, лицето му… нищо. Само онзи ритъм. Толкова добре се чувствах. Толкова добре. И изобщо не спрях. Не можех да спра. Бях прекалено изплашен, за да спра. От него. От това какво би ми сторил — на мен и на малкото момиченце, ако се съвземе. И така, не можах да спра, докато не ме дръпнаха от него.