Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Ако не минеш през портала, патрулът може да се попита защо си паркирал там. А и на всички гости трябва да се издаде пропуск.

Уплашените очи на Уорд се спряха върху Корт — познаването на нещата често се оказваше най-мощното оръжие. Той продължи направо и зави наляво до малката будка на охраната. Като видя пропуска върху стъклото на колата, пазачът му махна да мине. Минаха покрай няколко големи паркинга и спряха пред добре осветена канцелария, цялата в стомана и стъкло.

— Не бива да се тревожиш — напомни му Корт, преди да напусне безопасността на колата. Каза го колкото на Уорд, толкова и на себе си.

— Ще поискат документи за самоличност — изрази безпокойството си Уорд.

— Ще им дам документи. — Сетне с ясен и самоуверен глас Корт рече на Уорд: — Докторе, доста е възможно — дори вероятно е така — аз да знам за дейността им повече, отколкото те самите знаят. Ясно ли е? Няма да има изненади.

Той бръкна в джоба си и извади автоматична писалка.

— Сигурно си спомняш от детството изчезващото мастило? — Той наподоби усмивка, опитвайки се да успокои спътника си. — С такова мастило ще впишем името ми. Ясно? — И той подаде писалката на Уорд.

Толкова е просто, ако го планираш предварително; и такъв провал, ако не го сториш.

Зад писалището седяха двама мъже в тъмни униформи с емблеми върху ръкавите, на които бе изобразен силует на самолет до изпъкнала луна. Корт долови намаления докрай звук от филм, значи телевизорът бе скрит под писалището. Един от мъжете им подаде пропуск за посетител, докато Уорд ги вписваше в регистъра.

— Имате ли някакъв документ за самоличност? — попита по-едрият.

Корт извади блестящ нов портфейл, отвори го и измъкна германска шофьорска книжка. Пазачът, очевидно доволен от приликата със снимката, му махна с ръка:

— Окей, това е достатъчно. Благодаря.

Корт и Уорд ги оставиха да си гледат вечерното шоу. Като стигнаха до колата, Корт си поиска писалката. Мушна я в джоба си. Всяко нещо — на мястото си.

Уорд даде мигач, отблясък от червената лампичка заигра по лицето му. Зави надясно по „Марджинъл уей“, сетне бързо наляво по тесен път една пресечка северно от главната административна сграда на „Дънинг“. Колата подскочи по изоставен релсов път. Огромни ръждиви стоманени халета се показаха от тъмнината, ярко осветени от прожекторите — нощната смяна продължаваше работата на дневната. Уорд зави наляво, после пак наляво и паркира до сграда със заоблени ъгли и тесни прозорци, която приличаше на Корт на аквариум или научна лаборатория. Беше надписана с тлъсти черни букви: Е-17.

Вътре сградата не бе нищо особено. Средата на мокета с цвят на горчица бе износена от вървящия десетилетия наред човешки поток. По стените бяха окачени задължителните, нарцистични цветни снимки от историята на „Дънинг“. Осветлението бе добро, въздухът — малко застоял. Това място се нуждаеше от освежаване.

Уорд вървеше прекалено бързо.

— Не бързай — рече тихо Корт с мушнати в джобовете ръце, за да не се видят ръкавиците му. — Да се отбием в офиса ти, а?

Корт затвори вратата. Купища бумаги заемаха писалището и дъските за съобщения. На страничната част на бюрото бе поставен компютър, зад него прозорецът очертаваше пустия южен паркинг. Серия цветни снимки, окачени на далечната стена, показваха Уорд край най-различни частни самолети. В момента изглеждаше много, много по-стар: очите му — подпухнали от тревога, раменете — увиснали надолу от провала му. Уорд погледна разписанието на симулатора. Той потвърди верността на сведенията на Корт: 959–600 бе свободен до два сутринта, когато щеше да дойде екипът по поддръжката.

— Възможно ли е да срещнем някого? — попита Корт.

— Не. Не и по това време на нощта.

— Ако срещнем някого, аз съм просто поредният посетител. Няма да е много трудно, нали?

— Не виждам защо да е. Както каза в колата, приемаме стотици посетители на година, по всяко време на денонощието. Не. Не смятам, че това ще е някакъв пробием.

Корт забеляза, че вниманието на спътника му бе фиксирано върху снимка на жена на средна възраст с лъскава кафява коса, а до нея бе момиченце на шест или седем години по бански костюм, широко усмихнато за снимката. Корт рече:

— Те изобщо няма да узнаят нищо. Аз съм човек, който държи на думата си.

— О, сигурен съм, че си такъв.

— Не ми вярваш…

— Има ли значение? — попита Уорд. — Не знам какво целиш, но ако смяташ да ме въвлечеш в това, няма да стане. Просто искам да се разберем. — Той възвръщаше силата си, без съмнение — резултат от това, че бе на свой терен. На Корт той му бе необходим силен, но не и до точката на бунта. — Тази вечер е всичкото, което ще получиш от мен — рече Уорд непокорно.