Мери Кларк - Престъпен експеримент

Хората от групата методично провериха навсякъде за отпечатъци от пръсти, внимателно почистиха с прахосмукачка за косми или влакна и прегледаха дали няма белези от насилствено проникване в апартамента. Петно от пръст под саксията на цветето, поставена на перваза на прозореца в спалнята, превърна бръчиците около очите и по челото на Фил в мрачна гримаса. Той заобиколи блока, мина откъм задната част на апартамента, изстърга замислено малко замръзнала кал в един плик и с връхчетата на пръстите си бутна прозореца на спалнята. Той беше достатъчно нисък и един среден на ръст човек можеше спокойно да го прекрачи.

— Възможно е — каза той на Чарли. — Някой може да се е промъкнал от тук и да я е издебнал. Но с тази замръзнала земя отдолу изобщо не можеш да го докажеш.

Като последна стъпка звъннаха на всички съседи в двора с единствен елементарен въпрос: някой беше ли забелязал наоколо непознати във вторник вечерта?

Всъщност те и не очакваха успех. Вечерта във вторник бе мрачна и студена. Неподрязаните храсти помагаха на всеки, който би искал да остане незабелязан, скрит в сянката на сградата.

Но в последния апартамент ги очакваше приятна изненада. Едно единадесетгодишно момче току-що се беше прибрало за обяд от училище. То чу въпроса, отправен към майка му.

— О, аз казах на един мъж в кой апартамент живее госпожица Бърнс — докладва то. — Мамо, помниш ли, когато ме накара да изведа Порги точно преди да си легна, след края на „Щастливи времена“…

— Значи е било към девет и половина — поясни майката на момчето. — Но тогава ти не ми каза, че си разговарял с някого — укори тя сина си. Момчето сви рамене.

— Нищо особено. Един мъж паркира до тротоара точно когато се връщах към блока. Попита ме дали знам в кой апартамент живее госпожица Бърнс. Аз му го посочих и толкова.

— Как изглеждаше? — попита Чарли.

Момчето се смръщи.

— Ами… беше симпатичен. С тъмна коса, висок, а и колата му си я биваше. Един готин корвет.

Чарли и Фил се спогледаха.

— Крис Луис — каза Чарли сухо.

В петък сутринта Кейти пристигна в прокуратурата преди седем и за последен път седна да прегледа материалите по делото, което й предстоеше. Двама братя — на осемнадесет и на седемнадесет години, бяха обвинени във вандализъм затова, че подпалили дванадесет класни стаи в две училища.

Морийн пристигна в осем и половина и донесе димящ кафеник. Кейти вдигна поглед.

— Боже, ще се постарая тия двамата да ги осъдят! — възкликна тя. — Направили са го заради сензацията… заради шума, който ще се вдигне. Като гледаш как хората се борят да плащат данъци, за да поддържат училищата, в които ходят децата им, това е отвратително, дори нещо повече от престъпление!

Морийн се пресегна за чашата на Кейти и й наля кафе.

— Едното от тези училища е в моя град. Децата на съседите ходят в него. Десетгодишното им момченце току–що беше свършило един проект за панаира на науката. Беше нещо фантастично — слънчев нагревател. Горкият, работеше по него месеци наред. Накрая изгоря в пожара. Просто нищо не остана от него.

Кейти си записа нещо отстрани на листа с встъпителното й слово.

— Това ми предоставя допълнително снаряжение. Благодаря ти.

— Кейти… — в гласа на Морийн прозвуча колебание.

Кейти вдигна поглед и се взря в тревожните зелени очи.

— Да?

— Рита ми призна, че ти е казала за… за бебето.

— Да, така е. Ужасно съжалявам, Морийн.

— Работата е, че аз, изглежда, не мога да го преодолея. А сега и този случай с Ванджи Луис… слуховете, които се носят… отново всичко оживява. Опитвах да забравя…

Кейти кимна.

— Морийн, бих дала всичко, за да имам дете от Джон. Същата онази година, в която почина, се молех да забременея, за да ми остане нещо от него. Когато си помисля за всичките си приятелки, които с избора си се обричат никога да нямат деца или пък за онези, които се подлагат на аборти с такава небрежност, все едно, че отиват на фризьор, почвам да си задавам въпроса как се съхранява този живот. Моля се на Бога един ден да си имам собствени деца. Ти също, предполагам, и тогава двете с теб ще им бъдем безкрайно благодарни, защото навремето не сме могли да имаме онези, които сме желали.

Очите на Морийн се изпълниха със сълзи.

— Надявам се. Но работата в този случай с Ванджи Луис е, че…

Телефонът иззвъня. Кейти се пресегна и вдигна слушалката. Беше Скот.

— Радвам се, че си на линия, Кейти. Можеш ли да отскочиш насам за минута?