Мери Кларк - Престъпен експеримент

Но сега? Млада жена, по-млада, а не като Клер или Уинифред. Клер, която високомерно го унижаваше с подигравателни реплики относно аптеката на баща му. Уинифред, вечната добродетелна, с нейните каузи и благотворителности. Сега той се нуждаеше от млада жена, която не само да притежава положение в обществото, но и да обича да се забавлява, да пътува, да общува.

Той мразеше тези неща. Знаеше, че не може да скрие презрението си към тях. Имаше нужда някой да върши всичко това вместо него, за да поддържа имиджа му. Един ден ще може да работи свободно, без да бъде принуден да се крие. Един ден ще получи славата, която му се полага. Един ден глупаците, които твърдяха, че това, което иска да направи, е невъзможно, ще бъдат принудени да признаят неговия гений. Часът беше седем. Излезе от колата и внимателно я заключи. Измина пеша разстоянието до входа на „Карлайл“, облечен в тъмносин костюм и кашмирено палто, с лъснати до мек блясък обувки и гладко сресани посребрели по краищата коси, сякаш недокоснати от мразовития нощен вятър.

Портиерът отвори вратата и я държа, докато влезе.

— Добър вечер, доктор Хайли. Доста лошо време, нали, сър?

Той кимна, без да отговаря, и влезе в залата. Ъгловата маса, която предпочиташе, беше запазена, но метр д’отелът бързо премести очакваните клиенти на друга и лично го отведе до обичайното му място.

Виното го затопли и успокои. Вечерята му предостави силата, която очакваше. Чашката кафе и конякът го върнаха към пълното равновесие. Мисълта му беше ясна и остра. Още веднъж прецени всяка стъпка от процедурата, която щеше да доведе до смъртта на Кейти де Мейо вследствие на обилен кръвоизлив.

Всякакви грешки бяха изключени.

Точно подписваше чека си, когато салонният управител дойде на неговата маса с непривично бързи стъпки и явно много притеснен.

— Доктор Хайли, опасявам се, че възникна проблем.

Пръстите му стиснаха писалката. Той вдигна поглед.

— Сър, някакъв младеж бил забелязан да рови в багажника на колата ви. Портиерът го видял точно когато успял да го отвори. Преди някой да може да го спре, откраднал една чанта. Полицаите са отвън. Те смятат, че е бил някой наркоман, избрал колата ви заради означенията, че сте лекар.

Усещаше устните си като гумени. Не беше способен да изрече нито дума. Мислено сканира съдържанието на чантата: окървавеното преспапие, медицинската документация с имената на Сейлъм и Ванджи, написани на етикета, мокасината на Ванджи.

Когато заговори, гласът му беше учудващо овладян:

— Полицията смята ли, че чантата ми ще бъде намерена?

— Аз също им зададох този въпрос, сър. Опасявам се, че просто не знаят. Младежът може да я хвърли на няколко пресечки оттук, след като вземе отвътре онова, което му трябва, а може и повече да не я видите. Само времето ще покаже.

Преди да си легне, Кейти си приготви една чанта, в която сложи нещата, необходими за престоя й в болницата. Тя се намираше на средата на пътя между прокуратурата и дома й, тъй че щеше да бъде излишно губене на време утре да се връща специално за нещата си. Осъзна, че ги прибира с някакво особено съзнание за неотложност. Толкова щеше да се радва веднъж завинаги да приключи с това. Тягостното усещане за физическо неразположение я изтощаваше и умствено, и емоционално. Тази вечер, когато тръгна за Моли, тя беше почти весела. А сега се чувстваше изоставена, отмаляла, потисната. Проблемът беше само физически, нали? Или натрапчивата мисъл, че Ричард може би има връзка с друга жена, допринасяше за това чувство на потиснатост?

Вероятно, когато неразположението отмине, тя ще бъде в състояние да разсъждава по-ясно. Чувстваше се така, сякаш съзнанието й бе връхлетяно от несвързани мисли, също като ято комари, които се спускаха, забиваха жилото си и после изчезваха, преди тя да може да ги докосне. Защо имаше това тягостно усещане, че нишките се късат, че не задава точните въпроси и че тълкува неправилно получените сигнали?

В понеделник вече щеше да се чувства по-добре и да разсъждава логично.

Доста отпаднала, тя си взе душ, изми си зъбите, среса косата си и си легна. Минута по-късно внезапно се изправи на лакът, протегна ръка към чантата си и потърси вътре шишенцето, което й беше дал доктор Хайли.

Щях да го забравя, помисли си тя, докато гълташе хапчето с малко вода от чашата на нощното шкафче. После угаси лампата и затвори очи.

Гъртруд Фицджералд унило завъртя крана за студената вода в банята и отвори шишенцето с предписаните й хапчета. Мигрената почваше да я отпуска. Ако болката не се преместеше от другата страна на главата й, до утре сутринта щеше да се оправи. Това последно хапче щеше да й помогне. Нещо я притесняваше… нещо извън смъртта на Една. Май че беше свързано с обаждането на госпожа Де Мейо. Що за въпрос беше това дали Една някога бе наричала доктор Фукито или доктор Хайли Прекрасния принц?