Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Кловис, съжалявам.

„Не, Кловис, помисли си той, ти обсъждаше евентуална вечеря, не аз.“

— Е, очевидно вече е много късно. — Тонът й беше студен. — Всъщност аз току-що се върнах от записи и исках да се извиня, ако съм ти провалила вечерта. Трябваше да го предвидя.

Ричард погледна Дженифър, която стоеше до него.

— Кловис, виж, нека ти се обадя утре. Сега не е много удобно да говоря.

В ухото му прозвуча рязко изщракване. Ричард бавно окачи слушалката. Кловис се ядоса и дори нещо повече — почувства се засегната. Как лесно приемаме хората за даденост, помисли си той. Просто защото нямах сериозни намерения към нея, не си направих труда да помисля за чувствата й. На следващия ден можеше само да се обади, да се извини и да бъде достатъчно честен да й обясни, че в живота му се е появила друга жена.

Кейти. Къде заминаваше този уикенд? Дали си имаше някого? Изглеждаше толкова потисната, притеснена. Дали не беше, защото той не я бе разбрал правилно? Беше отдавал сдържаността й, липсата на интерес към него на това, че вероятно продължаваше да живее с миналото. Но не беше изключено в живота й да има някой друг. Нима по отношение на нейните чувства бе такъв глупак, какъвто, в друг смисъл, се бе показал с Кловис?

Тази възможност развали удоволствието от вечерта. Щеше да се извини и да си тръгне. Все още не беше твърде късно и можеше да се опита да се свърже с доктор Сейлъм.

Влезе във всекидневната. Моли, Бил и семейство Бъркли бяха там. А увито в одеяло, в скута на Лиз седеше съвсем мъничко момиченце.

— Мариан реши да се присъедини към нас — каза Лиз. — Какво мислите за нея? — Когато обърна детето към него, по усмивката й личеше, че прелива, от гордост.

Ричард впери поглед в две сериозни зелени очи, разположени на сърцевидно личице. Джим Бъркли седеше до жена си и Мариан протегна ръчичка и се вкопчи в палеца му.

Ричард погледна семейството. Можеха да позират за корица на списание: усмихнатите родители и красивото им детенце. Те самите хубави, мургави, с кафяви очи и едри черти; бебето бяло, с червеникаворуса коса и блестящи зелени очи.

Кого, по дяволите, смятат, че заблуждават, помисли си Ричард. Това дете трябва да е осиновено.

Фил Кънингам и Чарли Нюджънт наблюдаваха ядно последните пътници, прекосяващи чакалнята откъм вход номер две на летище Нюарк. Чарли придоби още по-печално изражение от обикновено.

— Ето, това е — каза унило той и сви рамене. — Луис трябва да се е досетил, че ще го чакаме. Хайде да тръгваме.

Отправи се към най-близкия автомат и се обади на Скот.

— Не е бил на борда? Ами ковчегът?

— Той пристигна. Хората на Ричард го прибират. Искаш ли да изчакаме тук? Има един-два полета с прекъсване, може да е взел някой от тях.

— Не се занимавайте повече с това. Ако не ни се обади до утре, пускам заповед за задържането му като важен свидетел. А утре сутринта първата ви работа ще бъде да огледате под лупа апартамента на Една Бърнс.

Чарли затвори. Обърна се към Фил:

— Доколкото познавам шефа, до утре вечер ще бъде издадена заповед за арестуването на Луис.

Фил кимна.

— А след като приберем Луис, надявам се, ще можем да спипаме и онзи психиатър, ако горкото момиче наистина е било бременно от него.

Двамата мъже тръгнаха мрачно надолу по стълбите към изхода. Минаха покрай мястото за багажа, без да обръщат внимание на хората, скупчили се около транспортните ленти. Няколко минути по-късно районът беше пуст. Само един багаж продължаваше да се върти самотен и изоставен — голяма черна чанта, добре затворена и стегната с ремъци, според правилника на авиокомпаниите. Кап. КРИСТОФЪР ЛУИС, №4, УАЙНДИНГ БРУК ЛЕЙН, ЧЕЙПИН РИВЪР, Ню Джърси. Вътре в чантата, сложена най-отгоре в последния момент, беше снимката, която родителите на Ванджи бяха тикнали в ръцете на Крис.

На нея се виждаше млада двойка в някакъв нощен бар. Надписът отзад гласеше: Спомен от моята първа среща с Ванджи, момичето, което ще промени живота ми. С любов, Крис.

След като се прибра от семейство Кенеди, Ричард веднага набра номера на хотел „Есекс Хаус“. Телефонът на доктор Сейлъм отново не отговаряше. Когато телефонистката се включи, Ричард каза:

— Извинете, доктор Сейлъм получи ли съобщението ми да ми позвъни? Аз съм доктор Каръл.

Гласът на жената прозвуча странно несигурен.

— Ще проверя, сър.

Докато чакаше, Ричард се пресегна и включи телевизора. Новините от мястото на събитието току–що бяха започнали. Камерата се насочи към Сентръл Парк Саут, Ричард наблюдаваше безмълвен как силуетът на хотел „Есекс Хаус“ се очерта на екрана, постепенно ставаше все по-ясен и накрая застина в едър план. Точно когато телефонистката каза: „Свързвам ви с нашия управител“, Ричард чу репортерката Глория Рохас да казва: