Мери Кларк - Престъпен експеримент

В седем часа имаше самолет за Маями. Все още можеше да успее.

След три часа щеше да бъде с Джоун.

Трябваше да се добере до нея, да се опита да й обясни, преди да са го арестували.

Когато Кейти се появи на алеята, дванадесетгодишната Дженифър отвори рязко вратата и хукна към нея.

— Кейти, здравей! — Гласът й беше весел, а прегръдката — сърдечна. Двете се усмихнаха една на друга. С нейните наситеносини очи, тъмна коса и мургава кожа, Дженифър беше същинска Кейти, просто по-млада.

— Здрасти, Джени. Как се чувстваш?

— Чудесно. А ти? Толкова се разтревожих, когато мама ми каза, че си катастрофирала. Сигурна ли си, че вече си добре?

— Да речем, че в началото на следващата седмица ще бъда в страхотна форма. — Тя смени темата: — Някой от гостите дойде ли вече?

— Всички са тук. Доктор Ричард също… Знаеш ли какъв беше първият му въпрос?

— Не.

— „Кейти дойде ли?“ Басирам се, че си пада по теб. Мама и татко също мислят така. Чух ги да си приказват. А ти? На теб харесва ли ти?

— Дженифър! — През смях, въпреки че малко се подразни, Кейти тръгна нагоре по късата стълба, която водеше към кабинета в дъното на къщата, но после хвърли поглед през рамо: — Къде са другите деца?

— Мама ги прати с бавачката първо да ядат в „Макдоналдс“ и после да ходят на кино. Каза, че бебето на Бъркли никога нямало да заспи, ако близнаците са наоколо.

— Правилно — измърмори Кейти и тръгна по коридора към кабинета.

След като се раздели с Гейна Крупшак, тя се прибра у дома, взе си душ и се преоблече. Излезе от къщи към седем без петнадесет, като си мислеше: „Много скоро Крис Луис ще бъде на разпит в кабинета на Скот… Как ще обясни факта, че е скрил от тях кога се е прибрал в Ню Джърси? Защо не си призна веднага, че се е върнал още в понеделник вечерта? Дали Ричард е говорил с онзи лекар от Минесота? Той би могъл да изясни доста въпроси.“

Щеше да пробва да дръпне Ричард настрани и да го попита.

Докато пътуваше насам, реши тази вечер повече да не мисли за случая. Може би ако успееше за известно време да го изтласка от съзнанието си, това щеше да й помогне да проследи неуловимите нишки, които непрестанно й се изплъзваха…

Стигна до кабинета. Лиз и Джим Бъркли седяха на дивана с гръб към нея. Моли точно поднасяше ордьовъра. Бил и Ричард стояха до прозореца и разговаряха. Кейти огледа Ричард. Беше облечен в тъмносин костюм на ситно райе, който не беше виждала досега. Тъмнокестенявата му коса на места беше прорязана от сребърни нишки. За пръв път ги забелязваше. Пръстите му, стиснали столчето на чашата, бяха дълги и фини. Странно, че през тази година го бе възприемала цялостно, без изобщо да различава детайлите. Имаше чувството, че е като камера, блокирала в едно положение, която едва сега започва да фокусира отново. Ричард изглеждаше сериозен. Беше сбърчил чело. Тя се запита дали не разказва на Бил за зародиша, който бе износвала Ванджи Луис. В този момент Ричард обърна глава и я видя.

— Кейти! — Усмивката му съответстваше на прозиращото в гласа му искрено удоволствие. Той забърза насреща й.

Толкова дълго през тези три години тя бе влизала в домове, където се бе чувствала външният човек, самотникът между двойки. А ето че сега Ричард я очакваше с нетърпение.

Преди да има време да анализира чувствата си, Моли и Бил пристигнаха да я поздравят с „добре дошла“, Джим Бъркли стана, след което настъпи обичайната за запознанствата суматоха.

Докато вървяха към трапезарията, тя действително успя да попита Ричард дали се е свързал с доктор Сейлъм.

— Не. Явно в пет часа съм го изпуснал за малко — обясни Ричард. — После в шест опитах и от къщи, но не ми вдигна никой. Оставих този номер на централата на хотела и на службата за приемане на телефонни обаждания, с която е свързан моят телефон. Нямам търпение да чуя какво има да ни каже този човек.

По мълчаливо споразумение никой от двамата повече не подхвана темата Луис почти до края на вечерята. А после вече нямаше как да я избегнат, защото Лиз Бъркли каза:

— Какъв късмет! Трябва да призная, че бях притаила дъх да не би Мариан да се събуди. Горкото дете, венците й са толкова подути, сигурно я болят.

Джим Бъркли се засмя. Той беше мургав, красив мъж с високи скули, черни като въглен очи и гъсти тъмни вежди:

— Когато Мариан се роди, Лиз я събуждаше през петнадесет минути, за да провери дали още диша. Но откакто на детето започнаха да му никнат зъби, стана като всяка друга майка. — Той изимитира гласа й: — „Тихо, глупчо, ще събудиш бебето!“