Мери Кларк - Престъпен експеримент

Лиз, тип Каръл Бърнит, слаба и стегната, с открито приятно лице и блестящи кафяви очи, направи физиономия на съпруга си.

— Трябва да признаеш, че почвам да се успокоявам и да се държа нормално. Но тя действително е истинско чудо за нас. Вече бях престанала да се надявам и даже се опитахме да си осиновим дете, но се оказа, че бебета няма. Особено след като и двамата наближаваме четиридесетте, направо ни казаха, че едва ли ще стане. И точно тогава се появи доктор Хайли. Този човек е магьосник.

Кейти видя как Ричард присви очи.

— Наистина ли смятате така? — попита той.

— Определено. Не искам да кажа, че доктор Хайли е най-сърдечният човек на света, но… — започна Лиз.

— Това, което искаш да кажеш, е, че той е едно себично копеле. Не съм срещал по-безчувствен тип от него! — прекъсна я съпругът й. — Но кой го е грижа? Важното е, че си разбира от работата, и трябва да призная, че се грижеше великолепно за Лиз. Прие я в болницата близо два месеца преди раждането и лично проверяваше състоянието й три или четири пъти на ден.

— Отнася се така с всички случаи на патологична бременност — каза Лиз. — Не само с мен. Чуйте, моля се за този човек всяка вечер. Само ако знаете как това бебе промени живота ни, дори не мога да ви опиша! И няма да позволя този там да ви подвежда — тя кимна към съпруга си. — Той самият става поне пет пъти през нощта, за да се увери, че Мариан е завита и че не й духа. Хайде, признай си. — Тя го погледна. — Преди, като ходеше в тоалетната, не я ли поглеждаше всеки път?

Той се засмя.

— Добре де, така беше.

Моли изрече онова, което си мислеше и Кейти:

— Сигурно Ванджи Луис щеше да чувства същото към детето си.

Ричард погледна въпросително Кейти и тя поклати глава. Разбра, че той се питаше дали тя е казала на Моли и Бил, че бебето на семейство Луис е било с азиатски черти. Ричард съзнателно отклони разговора от Ванджи.

— Разбрах, че сте живели в Сан Франциско — обърна се той към Джим. — Отраснах там. Всъщност баща ми и досега има практика в…

— Един от любимите ми градове! — възкликна Джим. — Бихме се върнали там незабавно, нали, Лиз?

Докато другите си бъбреха, Кейти слушаше с раздвоено съзнание, като участваше в разговора само колкото да не прави впечатление с мълчанието си. Имаше да обмисля толкова много неща. Тези дни в болницата щяха да й послужат и за това. Чувстваше се отпаднала и замаяна, но не искаше да си тръгва прекалено бързо, за да не развали събирането.

Шансът й дойде, когато всички се преместиха във всекидневната за едно последно питие.

— Лека нощ на всички — обади се в този момент тя. — Трябва да призная, че тази седмица не можах да спя добре и наистина се чувствам като пребита.

Моли я погледна разбиращо и не възрази. Ричард каза:

— Ще те изпратя до колата.

— Добре.

Нощният въздух беше студен и когато тръгнаха надолу по алеята, тя потрепери. Ричард забеляза това и каза:

— Кейти, тревожа се за теб. Зная, че не ти е добре. Изглежда, не желаеш да се говори за това, но нека поне утре да вечеряме заедно някъде навън. Както се развива случаят „Луис“, скоро в прокуратурата ще настъпи истинска лудница.

— Ричард, съжалявам, не мога. В събота и неделя няма да бъда тук. — Кейти осъзна, че тонът й беше извинителен.

— Няма да бъдеш тук? При това положение в прокуратурата? Скот знае ли?

— Аз… налага ми се. — „Ама че глупост, как можах да го кажа, помисли си Кейти. Това е смешно. Ще обясня на Ричард, че влизам в болница.“ Светлината на лампата падна върху лицето му, на което се изписа изражение на явно разочарование, примесено с неодобрение.

— Ричард, не е нещо, което крия, но…

Входната врата се отвори с трясък.

— Ричард, Ричард! — викът на Дженифър беше припрян и възторжен. — Търси те Кловис Симънс.

— Кловис Симънс! — възкликна Кейти. — Това не е ли актрисата от онази сапунена опера?

— Да. О, по дяволите! Трябваше да й се обадя, но забравих. Почакай, Кейти, веднага се връщам.

— Не, не, ще се видим утре сутринта. Сега отивай.

Кейти влезе в колата и затвори вратата. Бръкна в чантата си за ключа, намери го и запали. За момент на лицето на Ричард се изписа нерешителност, но след това той бързо се отправи към къщата и още преди да влезе, чу, че колата на Кейти потегля. По дяволите, помисли си той, как можа да се случи точно сега! Неговото „Здравей, Кловис“ прозвуча доста рязко.

— Е, докторе, срамота е, че трябваше да те издирвам, но говорихме да вечеряме заедно някъде навън, нали така?