Мери Кларк - Престъпен експеримент

Пълна глупост.

Прекрасния принц.

Май че Една наистина го беше споменавала. Не във връзка с докторите, а заради нещо друго, и то през последните две седмици. Само ако можеше да си спомни. Ако госпожа Де Мейо я беше попитала просто дали бе чувала Една да произнася това име, може би щеше да й помогне да си спомни веднага. А сега конкретната ситуация й се изплъзваше.

Или си го беше въобразила? По силата на внушението?

Когато това главоболие отмине, мисълта й щеше да се избистри. Ама наистина. И тогава може би щеше да си спомни.

Тя глътна хапчето и си легна. Затвори очи. В ушите й зазвуча гласът на Една: „И аз казах, че Прекрасния принц няма…“.

Не можеше да си спомни останалото.

В четири часа призори Ричард реши, че повече няма смисъл да се мъчи да спи, стана и си направи кафе. Беше се обадил на Скот в дома му, за да му съобщи за смъртта на Емет Сейлъм, и Скот незабавно беше алармирал нюйоркската полиция, че неговата канцелария иска да сътрудничи в разследването. Повече от това не беше в състояние да направи. Госпожа Сейлъм не си беше у дома в Минеаполис. Службата за приемане на телефонни обаждания можеше да им предостави само номера за спешни случаи, но оттам не знаеха как да се свържат с медицинската сестра на доктор Сейлъм. Ричард си записа следните въпроси:

Това бебе представляваше ключът към загадката. Наистина ли проектът за забременяване „Уестлейк“ бе така успешен, както се тръбеше? Или просто служеше за прикритие на частни осиновявания от страна на жени, които или са стерилни, или не могат да износят зародиша до определения термин? Беше ли фактът, че ги приемаха в болницата два месеца преди предполагаемото раждане, нещо повече от прикритие за онова, което очевидно би се оказало категорично отсъствие на бременност?

Бебета се осиновяваха трудно. Лиз Бъркли си призна съвсем открито, че те двамата със съпруга бяха пробвали този начин. Ами ако Едгар Хайли им е казал: „Вие никога няма да имате свое собствено дете. А аз мога да ви намеря. Това ще ви струва пари и трябва да остане в пълна тайна.“

Те биха приели. Изобщо не се съмняваше в това. Но Ванджи Луис беше бременна. Тъй че тя не се вместваше в модела за осиновяване. Да предположим, че отчаяно е искала да има дете… но как, по дяволите, е смятала да представи едно бебе с азиатски черти за дете от съпруга й? Възможно ли беше в някое от двете семейства да има азиатска кръв? Не се беше замислял над това.

Делата за професионална небрежност и злоупотреба. Трябваше да разбере защо тези хора бяха съдили Хайли. А Емет Сейлъм беше лекарят на Ванджи. Неговият кабинет щеше да разполага с медицинския архив на Ванджи. Ето откъде трябваше да започне.

Тялото на Ванджи пристигна със самолета, който Крис Луис не беше взел. Сега се намираше в лабораторията. Сутринта най-напред щеше внимателно да проучи всички констатации от аутопсията. Щеше отново да извърши пълен преглед на тялото. Имаше нещо… Тогава му се стори маловажно… И той го отмина. Зародишът и изгарянията от цианкалий бяха погълнали цялото му внимание.

Възможно ли беше Ванджи просто да е разсипала цианкалия върху себе си? Може да е била ужасно нервна. Но тогава по чашата щеше да има повече отпечатъци. Тя щеше да я вземе, да я напълни отново. Щеше да има оставено нещо — плик, стъкленица, където е държала още цианкалий.

Явно не беше станало така.

В пет и половина Ричард угаси лампата. Нави си часовника за седем. Най-накрая сънят дойде. И той сънува Кейти. Тя стоеше зад блока на Една Бърнс и наблюдаваше прозореца на апартамента й, а доктор Едгар Хайли наблюдаваше нея.

Както е редно за един добър счетоводител, Една беше водила точен до педантичност архив. Когато следствената група, оглавявана от Фил Кънингам и Чарли Нюджънт, пристигна в апартамента й в петък сутринта, те намериха в старомодния шкаф едно простичко изявление.

„Тъй като моят единствен кръвен родственик нито веднъж не си направи труда да се поинтересува за моите скъпи родители, докато бяха болни, или да им изпрати картичка, аз реших да оставя светските си принадлежности на своите приятелки Гъртруд Фицджералд и Гейна Крупшак. Госпожа Фицджералд да вземе моя диамантен пръстен и онези вещи от дома ми, които би искала да притежава. Госпожа Крупшак да вземе диамантената ми брошка, палтото ми от изкуствена кожа и онези вещи, които госпожа Фицджералд не е пожелала да вземе. Обсъдила съм погребението си със същата фирма, която организира такова хубаво погребение на моите родители. Застрахователната ми полица, възлизаща на 10 000 долара минус разходите по погребението, оставям на дома за социални грижи, в който така добре бяха гледани моите родители и към който аз продължавам да бъда финансово задължена.“