Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

— Не — отвърна Кайра. — Беше той.

— Госпожице Туливич… Кайра? — Една силно напарфюмирана жена се намести пред Уолт и той изпусна мига.

Обърна се да погледне пак към централните врати, представяйки си как ли се е почувствала Кайра, виждайки двойник на Рой Коутс да слуша речта й за нейното възстановяване. Самият той живееше със собствени демони: спомени за кървави сцени на убийства, от които не можеше да се отърси; пътни произшествия; мигът, когато бе убил човек в затънтена местност; един инцидент с баща му, когато бе на девет годинки… Неща, които не споменаваше пред никого. Завиждаше на Кайра за способността й да разговаря с психолози, да освобождава напрежението, да разрушава тишината на тези ужаси.

Около него се мотаеха разни хора и за миг той изпита чувството, че не е на това място… Все едно беше маса или стол, който заобикаляха. Беше се затворил в себе си, беше се скрил под повърхността и панически размахваше ръце и крака, за да стигне догоре и да си поеме дъх.

Фиона нямаше да се върне, той го знаеше и без да я потърси. Но не можеше да си представи какво я е накарало да напусне стаята точно в този момент. Тя фактически бе осиновила Кайра, устройвайки я в къщата на Енгълтън като своя помощница. Да я изостави точно в края на речта й, изглеждаше невъзможно. Немислимо.

Запита се дали пък Фиона също не бе видяла човека в дъното на залата?

Извади телефона си и й се обади. Веднага се задейства гласовата поща — нейният телефон беше изключен.

Уолт си спомни реакцията й на съобщението, което бе получила. То ли я бе накарало да си тръгне — някакъв спешен личен въпрос? Мина му през ума да се отбие в къщата й на път за дома, но му се стори много нахално…

Той забави джипа на мястото, където от магистралата се отделяше частният път, водещ към именията на Енгълтън и Бъркхолдър. Не му бе нужно извинение, за да намине да я види, но пък тя бе жена, която ценеше личното си пространство. Накрая той неохотно се отказа.

След като разхлаби вратовръзката си и метна сакото на облегалката на кухненския стол, Уолт включи скайпа, както правеше всяка вечер от осем дни насам, и отиде да погледне момичетата.

Намери Лиза, заспала върху леглото на Ники, с книга в скута си. Макар да наближаваше четирийсетте, Лиза изглеждаше значително по-млада и много по-енергична за възрастта си. Рядко се случваше да я свари задрямала. Той я разтърси леко, за да я събуди, и интимността на този момент не му убягна. Не бе усещал топлината на спяща жена от много дълго време.

Щеше да целуне Ники за лека нощ, но се отказа, защото тя спеше много леко. Вместо това се обърна и докосна с устни бузата на Емили. Тя можеше да проспи и земетресение. Лиза скочи и нагласи щорите, а после тихо излезе с Уолт от стаята.

— Някакви проблеми? — попита я той.

— Мина като по вода.

— Ники каза ли нещо за Гейл?

— Не я е споменавала. Поне пред мен.

Това беше нещо ново. Ники бе обсебена от идеята да използва разтрогването на брака им като извинение.

— Значи трябва да идваш по-често — рече Уолт, като твърде късно осъзна, че един мъж не казва такива работи на щастливо омъжена жена.

— Нужно им е време.

— Те никога няма да го преодолеят. А Ники може би няма дори да го приеме.

— Разбира се, че ще го приеме — настоя Лиза.

— Ем може и да крие чувствата си, но поне на външен вид не изглежда засегната. Мисля, че тя е продължила нататък.

— Със сигурност Ники е тази, която трябва да следим. Каква е програмата за седмицата?

— Има заседание на градския съвет в сряда — каза той — и учебна спасителна операция в четвъртък. А в петък вечерта има събиране на Камарата, от което се надявам да се измъкна.

— Сряда и четвъртък не са проблем и ще запазя петък свободен за всеки случай. — Тя направи пауза. — Слушай, Уолт, трябва да те помоля за една услуга.

— Само кажи…

— Услугата е голяма — предупреди го тя.

— Остави аз да преценя това.

— Става дума за дъщерята на съседката ми. На петнайсет е. Бременна е в осмата седмица. Тя хвърля вината, отговорността, или каквото е там, на своя приятел. Не познавам добре момчето, но съм го виждала и ми изглежда свястно.

— Случва се. Искаш да се погрижим да си признае ли? — попита Уолт.

Изражението, изписано на лицето й, му бе непознато. Тя му помагаше с момичетата кажи-речи откакто се бяха родили, далеч преди раздялата с Гейл. Беше се научила да познава настроенията му, знаеше кога да спазва дистанция, кога да го заприказва. Той пък бе научил, че Лиза винаги е невъзмутима, че е една от онези жени, чието настроение варира между добро и по-добро. Тя не се оплакваше. Не отстъпваше. Но някак си успяваше да запази спокойствието в себе си и в околните. Сегашното й изражение на объркване, загриженост и страх бе нещо ново за него.