Ридли Пиърсън: Смъртоносни разкрития

— Тази твоя параноя… дали случайно няма нещо общо с факта, че винаги се намираш от другата страна на фотоапарата, а? — Очите й се впиха в него. Ако онова, което виждаше преди секунди в тях, бе гняв, сега бе ярост. — Правиш снимки, за да си сигурна, че никой не снима теб? Това ли е? Доста коварно, не смяташ ли?

— Моля те, престани — каза тя.

Сестрата почука по рамката на вратата.

— Влизам — обяви тя.

— Ще поговоря с Пам — обеща изведнъж Уолт.

И се изуми от облекчението, разляло се по нараненото лице на Фиона, както и от топлината на ръката й, когато тя отново докосна неговата.

Беатрис, тригодишният ирландски шпаньол на Уолт, пусна език върху снимката на Фиона на първата страница на „Маунтин Експрес“, а сетне се обърна да близне господаря си, настанен зад волана на джипа. Уолт избута кучето на задната седалка и му нареди да не мърда. Избърса лигите от вестника, но бе твърде късно: Фиона, която изнасяше момиченцето от реката, сега имаше брада, която стигаше до кръста й.

Той спря джипа „Чероки“ в алеята зад патрулната кола на своя заместник-шериф. Обаждането за нападение от мечка бе дошло преди трийсет минути. Застраховката на собственика на къщата изискваше полицията да потвърди причината за щетите. На Уолт не му беше за първи път. Кофи за смет или коли със спуснати прозорци бяха най-честите мишени на разлудувалите се мечки. Но рядко се случваше някоя да нахлуе в кухня и да я опустоши. И сега той трябваше да види това…

Субаруто на Фиона бе паркирано под преносимо баскетболно табло. Бяха я повикали вътре да документира щетите. В предния двор въртящите се пръскачки създаваха мъгла, зад която величествено се издигаха покритите с гъста зеленина планини. Всяка гледка тук бе достойна за пощенска картичка.

Къщата на Бъркхолдър, панелна постройка с площ 800 квадрата, заемаше задния ъгъл на парцел от пет акра в края на получастен път, дълъг четиристотин метра. Единствените им съседи — семейство Енгълтън — живееха на близо километър оттук. Фиона се грижеше за тяхното имение, настанена в бунгалото им за гости, което означаваше, че можеше да дойде и пеш.

Уолт хвърли вестника на пода на колата, подразнен от провалилия се опит да попречи на публикуването на снимката на Фиона. Опасяваше се, че това ще му излезе скъпо.

Отвори едва-едва прозореца за Беатрис, каза й да не мърда от мястото си и излезе, като не бързаше особено да стигне до входната врата. За щастие телефонът му иззвъня и го накара да спре недалеч от пръскачките.

Моментално позна изписания телефонен номер.

— Татко? — зарадва се Уолт.

— Не е нужно да звучиш толкова изненадано.

— Изненадата е по-скоро приятна. Доста време не си звънял.

— Нима? Сигурно е тъй. Честна дума, не помня.

Точно там е работата , помисли си Уолт.

— На какво дължа тази чест? — започна Уолт.

— Потърсиха ме за посредник, може да се каже. Един детектив от „Престъпления срещу личността“ тук, в Сиатъл. Знаеше, че съм ти баща, и се свърза с мен чрез един наш общ познат, Брент Стафър, мое приятелче от Бюрото.

Джери никога не пропускаше да напомни на сина си, че е бил специален агент на ФБР и че Уолт е пропуснал собствения си шанс да служи на една по-висша цел. Също така с удоволствие му напомняше, че чете местния кечъмски вестник и следи историите, засягащи отдела на Уолт. Обичаше да му натяква, че работата му включва отстраняване на овце от магистралата или автомобилен ескорт на някоя рок звезда, дошла да покара ски през уикенда.

— Той се опитва да бъде дискретен, много дискретен, заради личностите, които са замесени — поясни баща му. — Не иска да има дори запис на телефонен разговор. Схващаш картинката, нали?

— Да. — Уолт бе имал доста работа с богатите и известните — повече, отколкото подозираше Джери.

— Би могъл да ти се обади на мобилния или пък вкъщи. Предпочита да не ти звъни в службата. Споменах му, че доколкото знам, използваш онази интернет джаджа…

— Скайпа ли?

— Точно тъй. Каза, че може да се обади и по него, ако искаш.

— Спомена ли за какво става дума?

— За убийство… Той се занимава с убийства. Болд се казва. Говорили сме за него и по-рано.

— Така е — отвърна Уолт.

В света на убийствата Лу Болд беше жива легенда — истински Супермен. Процентът на разкриваемост за цялата му кариера бе осемдесет, докато най-близкият му конкурент имаше шейсет и няколко. Той не само бе заловил Убиеца с кръста, но и неговия имитатор. Самата идея да говори с Лу Болд го въодушеви — да бъде въвлечен в негов случай, бе рядка възможност.