Ридли Пиърсън - Смъртоносни разкрития

Тя хвана дланта му, при което тръбичката на системата се изпъна.

— Това ли искаше да направиш?

— Да. — Той погледна към дръпнатата завеса.

Фиона пусна ръката му.

— Всичко е наред — въздъхна тя, долавяйки неговата неохота. Грешно я изтълкува като смущение.

Той съжали, че тя отдръпна ръка. Съжали, че се бе озърнал назад. Съжали, че не може да вижда на няколко секунди в бъдещето, за да знае кога да се въздържи от някое глупаво действие.

— Системата — обясни тя, като проследи погледа му — е просто предпазна мярка. Все за нещо трябва да ти вземат парите.

— Служебната застраховка ще покрие сметката.

— Глупости — възрази Фиона. — Не бях на работа.

— Ти винаги си на работа.

— Аз съм цивилна служителка, при това на непълно работно време. Работя по желание на шерифа. Последния път, когато проверих, това не носеше някакви облаги.

— Е, значи не си гледала достатъчно внимателно. Ти работиш по мое желание, а желанието ми е нашата полица да покрие разходите. Някога виждала ли си сметка от посещение в спешното отделение?

— Ще се въздържа от протести до момента, в който разбера за какво говорим.

— Така е по-добре.

— Какво беше онова „Ох, мамка му!“? За лицето ми ли се отнасяше?

— За общото състояние — рече той. — Болничният халат… Да лежиш тук така… А лицето ти… Харесвам лицето ти. Нямам оплаквания.

— Лекарят гарантира, че няма да останат белези. Някои рани ще се излекуват по-бързо, други — по-бавно, но няма за какво да се тревожа.

— Ти спаси един живот — напомни й той.

— Имам нужда от помощта ти.

— За какво?

— За Пам…

Пам беше другата шефка на Фиона, редакторка и собственичка на „Маунтин Експрес“, седмичния вестник на Кечъм и Сън Вали.

— Много хора правеха снимки — поясни тя.

— Миговете на героизъм обикновено получават такова внимание.

— Не искам снимката ми да се публикува.

— Съмнявам се, че в случая ще имаш право на глас. Веднъж скромността ти и навикът ти да се спотайваш ще отстъпят пред нуждите на читателите. Предполагам, че Пам ще я пусне на първа страница.

— Не може да го направи! — рече предизвикателно Фиона.

— Но ще го стори, колкото и да протестираш.

— Вестникът се разпространява безплатно. Няма значение какво има на първа страница.

— Но когато е интересен, ще раздадеш повече бройки и следващия път ще искаш по-големи суми за реклама.

— Ти на чия страна си? Имам нужда от теб, Уолт.

— Това е фалшива скромност: спасила си живот.

— Снимката ми не може да бъде публикувана в този вестник. — Тонът и поведението й се промениха. Физическата болка и шокът в очите й отстъпиха на гнева.

— Добре… Сигурно трябва да го обсъдим.

— Не мога. Тази работа няма да стане. Просто искам да говориш с нея, да я убедиш.

— И защо настояваш за това?

— Понеже съм нейна служителка. И твоя… Поговори с нея като работодател с работодател и измисли нещо, някаква причина, каквато и да е, само и само да не пускат снимка.

— Ако се опитваш да събудиш любопитството ми, успя — въздъхна Уолт. — Какво ти става, по дяволите?

Фиона като че ли бе готова да му разкрие нещо, но се въздържа.

— Защо не си откровена с мен? — попита той и гласът му сякаш споделяше нейната загриженост.

Зърна отражението си в една повърхност от неръждаема стомана. Имаше широко лице, леко момчешко, и добродушни очи. Косата му бе къса и преждевременно посивяваше. Бившата му жена го бе посъветвала да си я боядиса, но той бе устоял. Изведнъж се замисли отново върху тази идея.

— Трябва да я убедиш да не публикува никакви снимки. Напомни й, че аз съм цивилна служителка в твоя офис — на непълно работно време — и искаш да защитиш личния ми живот. Измисли каквото пожелаеш.

— Съществува една подробност, наречена свобода на пресата…

— Точно затова не мога да го поискам аз. Като идва от теб, ще има много по-голяма тежест.

— Службата ми е такава, че не мога да отправям подобни искания, без да съм в състояние да ги обоснова. Никога не съм го правил, макар че често съм бил против дадена снимка да бъде публикувана. На няколко пъти сме скривали очите на човека с черна лента. За това бих могъл да я помоля, но трябва да имам причина.

— Това само ще предизвика по-голяма сензация — рече Фиона, — отколкото просто да публикува снимката.

— Не ми даваш кой знае колко възможности.

— Не мога ли да получа услуга без никакви уговорки? Моля те. Поискай от нея да не пуска снимката ми.

Изведнъж Уолт си спомни за нещо, което дълго време не му даваше мира. И отново той го изрече на глас, без да отдели достатъчно време да помисли за последиците.