Ридли Пиърсън: Смъртоносни разкрития

Малкото вече плачеше с пълен глас, което бе радостен знак. Когато Фиона залитна за миг по неравното речно дъно, детето се вкопчи в нея с неочаквана сила.

— Няма да те пусна — обеща му тя.

В далечината зави сирена — приближаваше линейка от болницата „Сейнт Люк“, която бе само на около километър от мястото. Някой се беше обадил на 911. Разнесоха се още аплодисменти, когато шофьорът на пикапа изведе Фиона на сушата и тя падна на колене, без да изпуска от прегръдките си детето. А то се притисна още по-силно към своята спасителка.

— Ти си добре. Добре си — шепнеше Фиона, докосвайки с устни мократа му сплъстена коса, докато няколко души се спускаха по насипа, а шофьорът на пикапа извика да им направят място.

Още камери защракаха, дори Кайра я снимаше с нейния фотоапарат. Бяха твърде много, за да могат да се контролират. Фиона предполагаше, че снимките вече пътуват по Интернет. В един момент си живееше анонимно в едно заспало градче в Айдахо, а в следващия се озова на открито…

Безпомощна да стори каквото и да било, Фиона разбра, че този миг ознаменуваше спасяването на един живот и много вероятно загубата на друг: нейния.

Уолт Флеминг влезе в спешното отделение на болница „Сейнт Люк“, съпроводен от обичайните погледи, които предизвикваше шерифската му униформа. Реакцията никога не бе еднозначна и му влияеше различно. Хората едновременно се страхуваха и се впечатляваха от полицията. Всеки бе виновен в някое прегрешение, макар и съвсем дребно — нещата се свеждаха до това, доколко го показваха.

— Кеншоу! — извика той към сестрата на регистратурата, без да забави ход. Въпреки че бе загрижен за здравето на детето, извадено от Биг Ууд Ривър, в момента повече го вълнуваше състоянието на спасителката му.

— Втора стая! — упъти го сестрата по коридора след него.

Стените бяха бежови, лампите на тавана светеха ярко, мирисът на болничен дезинфектант и горчиво кафе предизвикваше смътно гадене. Почти на бегом той стигна до втора стая. Отметна рязко завесата, без да иска разрешение.

— Ох, мамка му! — изтърси неволно, щом я видя. Пристъпи вътре и дръпна завесата зад себе си.

Сестрата, която се занимаваше с торбичката на системата, се обърна, готова да се скара на натрапника, но видът на униформата я спря.

— Оставете ни за минутка — помоли Уолт. Сетне срещна очите на Фиона.

— Добре съм — опита да се усмихне тя.

— Да, виждам. — Изглеждаше ужасно.

Сестрата погледна неодобрително към Уолт, докато излизаше. Явно й се искаше да го насоли хубаво, но се сдържа.

Фиона носеше синьо-бял болничен халат, а от кръста надолу бе покрита с рехаво изтъкано жълто одеяло. Лицето и ръцете й бяха ужасно надрани, върху по-дълбоките драскотини имаше лепенки. Част от косата над лявото й ухо беше обръсната и мястото — бинтовано. Той видя върху рамото й огромна синина.

— Направиха ми няколко рентгенови снимки — обясни Фиона, — макар че аз не исках. Наистина съм добре. Нищо ми няма. Съзнавам, че сигурно изглеждам ужасно…

— Изглеждаш добре — каза Уолт. Рядко й бе правил някакви комплименти. Думите му увиснаха неловко във въздуха. — Щом си жива, значи е добре — добави той.

Фиона никога не би спечелила конкурс за красота, но лично той смяташе, че дори и след десетилетия мъжете ще се обръщат подир нея. Имаше вид на мъжкарана, но чаровното й лице нямаше нужда от хирургическа намеса, за да остане интересно. Тя често променяше външността си, сменяйки бейзболните шапки или прическата. Възрастта й не можеше да се определи точно, но ако неговата преценка струваше нещо, би казал, че е над двайсет и осем и под трийсет и пет. Беше хванала силен тен през времето, което прекарваше като речен водач, но тенът й стоеше добре, не караше кожата й да изглежда стара и загрубяла като на някои от кечъмските жени. По някакъв странен начин раните усилваха нейната привлекателност, придавайки й загадъчност, която сякаш винаги й бе липсвала.

— Е, като се имат предвид другите възможности…

— Ти какво, с мечка ли си се борила, за да се добереш до момичето?

— Мисля, че беше ела. Имаше много бодливи клони.

— Знам, че дърветата май си вървят в комплект с клоните — пошегува се Уолт. — Чух, че детето било добре.

— Така ми казаха.

— Ти си героиня.

— Може би ще имам нужда от помощта ти по този въпрос — каза тя. — Седни.

Уолт придърпа един стол на колелца до леглото и подпря ръце на рамката от неръждаема стомана. Щеше да посегне към ръката й, но се спря.