Марк Олдън - Силата ТЕ

— Никакви оръжия. Аз продавам билки. Имам всякакви билки.

— Погрешен отговор, старче. — Той нямаше настроение да се разправя. Беше много уморен и много гладен. Раната на гърба го болеше, макар Тод да каза, че зараства добре. Колкото по-скоро свърши тук, толкова по-добре. Господин Ту имаше оръжие и Бенджи щеше да си вземе нещо дори ако се наложеше да счупи ръката на дъртака.

Хвърли поглед през рамо.

— Чуй ме, старче. Времето върви, разбираш ли? Бързам, така че не ме будалкай. Ти продаваш оръжие. Ти го знаеш и аз го знам. И то е за продан на определени хора. Хора, които и двамата познаваме. Сега или ме заведи долу, или аз ще сляза сам. Опитай се да ме спреш и ще ти напъхам бутилките в задника. Ясен ли съм?

Мъжът не изглеждаше притеснен. По-скоро беше спокоен и незаинтересован, сякаш Бенджи бе едно весело паленце.

— Невинаги е добре да се насилват нещата — каза му той.

— Невинаги е добре да ме караш да чакам. Покажи ми какво имаш.

— Спомена, че съм продавал оръжие на хора, които познаваме.

На Бенджи вече му писваше от това разиграване. Беше време да си дойдат на думата.

— Миналата година си продал два браунинга на Сам Лиу и Питър Чен. Взел си им по петстотин долара.

Господин Ту въздъхна и вдигна ръце към устата си. После загриза пръсти и погледна към Бенджи под полупритворените си клепачи. След малко излезе иззад тезгяха, скръсти ръце зад гърба си и бавно се отправи към дъното на магазина.

Стигна до една метална врата, бръкна в джоба си, извади ключ, закачен на дълга златна верижка, увиснала от врата му, обърна се и погледна към Бенджи. Той се усмихна и го последва.

Беше почти два часът следобед, когато Чарлз Суи вдигна клетъчния телефон в сутерена на богатия си дом, бивш августински манастир във Форбс Парк, най-елегантното предградие на Манила.

Суи, слаб, младолик мъж със сънливи очи и ледена елегантност, бе погълнат от музиката. Свиреше Вагнер на орган, изработен специално за него. Уникалният инструмент беше миниатюрно копие на знаменития орган с деветнадесет бамбукови тръби в двестагодишната църква „Лас Пинас“ край Манила. Суи свиреше и играеше тенис усърдно, но с малко чувство.

Задълженията си към Триадата изпълняваше с безмилостна решителност. Малко се вълнуваше за другите, ценеше собственото си уединение и трупаше пари с фанатично усърдие. В крайна сметка той бе син на легендарна фигура от Триадата и кръщелник на Черния генерал, достатъчна причина да бъде безпощаден при постигане на амбициите си.

Беше затънал в интриги и конспирации, умът му беше зает със заговори, целящи да изкарат от равновесие както противниците, така и съюзниците му. Нямаше доверие в членовете на „Змиите сто стъпки“. Не вярваше и на своето семейство. Това обаче не му пречеше да изисква или да се чувства безкрайно разочарован, когато те не живееха според очакванията му. Когато беше недоволен, гневът на Суи не познаваше граници. Онези, които се осмеляха да го предадат или да направят нещо под възможностите си, се сблъскваха със страшна омраза.

Телефонното обаждане в сутерена му, което прекъсна изпълнението на „Парсифал“, беше от Юан Сен. Обичайното спокойствие на господин Ту, постигано чрез постоянна употреба на наркотици, не скри раздразнението в гласа му. Той искаше да знае защо не са го уведомили предварително, че Триадата изпраща един от малките гангстери да купува оръжие.

— Прието е да ме предупредите, преди малките ви убийци да се появят на прага ми — тросна се той. — Настоявам да знам с кого си имам работа. Настоявам.

Три пъти седмично Чарлз Суи излизаше от офиса в манилския си имот точно по обед и се връщаше вкъщи, за да се наслади на вегетарианското ястие, приготвяно от жена му вече дванадесет години. След това свиреше на органа точно четиридесет и пет минути. Докато се занимаваше с музика, не трябваше да го безпокоят, освен при спешни случаи. Очевидно жена му бе сметнала мърморещия, хленчещ търговец за спешен случай. Жената на Суи бе неспособна на разумни преценки.

През по-голямата част от живота си билкарят продаваше единствено вълшебни масла, дяволски свещи и любовни еликсири. Преди десет години наследи от по-големия си брат малък нелегален оръжеен бизнес. Брат му бе застрелян от една мюсюлманка, съпруга на недоволен клиент. Съпругът й купил скъп пистолет, но когато го нападнали, пистолетът засякъл. След смъртта му отмъстителната съпруга намерила отнякъде друг пистолет и така подарила на Юан Сен допълнителен доход и прякора господин Ту.