Марк Олдън - Силата ТЕ

Дойде в Китайския квартал, за да си купи оръжие. Тъй като не познаваше Гутанг, не беше зле да се подготви, преди да се срещнат.

Властен и решителен, той притежаваше силна воля, която го превърна във водач на „Нефритовите орли“ и му спечели благоразположението на Лин Пао. Той се отдаваше на работата с цялото си сърце и не се отказваше, докато не докараше нещата до край. Когато не успееше да се наложи, можеше да стане отмъстителен.

В бандата думата му беше закон; той знаеше как да дава заповеди и очакваше те да бъдат изпълнявани. Обаче всички го уважаваха заради честността и открития му нрав и защото се грижеше за хората си. Сега Бенджи бе загрижен още повече за Тод. Ето защо искаше да си набави оръжие.

Беше дванадесетгодишен, когато направи първото си наркопътуване от Хонконг до Манила. После пренасяше наркотици и пари от Манила до Сидни, Хонолулу, Чикаго и Ню Йорк. Беше изминал дълъг път от деветгодишния хонконгски сирак, който оглави улична банда, след като хвърли водача й от покрива на осеметажна сграда. Бенджи винаги оцеляваше, момчето, което надживя всички. Ето защо не мислеше да се срещне с господин Гутанг с празни ръце.

Някои му бяха разказвали за господин Ту 8 8 Two — две. — Б.пр. , стария китаец, който работел в манилския Китайски квартал. Наричаха го „Ту“ заради двете му търговийки — управляваше магазин за билки, а в сутерена си продаваше оръжия.

Бенджи нямаше нужда от колеж, за да разбере, че оръжията са начин на живот във Филипините. За това бяха виновни бедността, престъпността и смахнатите политици. Католици, мюсюлмани и комунисти не спираха да се избиват помежду си. Да не забравяме и частните войни между армейските ескадрони на смъртта, гангстерите, поддръжниците на Маркос и поддръжниците на Акино. „Онези, които умират — помисли си Бенджи, — са твърде бедни и не могат да си купят оръжие.“

Никога не беше виждал господин Ту. По дяволите, та той не беше идвал в Манила от две години и никой нямаше да го познае. Щеше да си купи едно пушкало и да отиде в хотела далеч преди пристигането на Тод и Джоан. С оръжие двамата с Тод все пак имаха възможност да се измъкнат живи от Филипините.

Благодарение на Тод планът на Черния генерал да избие „Нефритовите орли“ вече не беше таен. След като чуха за това, членовете на бандата се скриха или набързо изчезнаха от Ню Йорк. Някои се насочиха към Канада и Европа. Други заминаха за Хаваите, а трети отпрашиха за Пуерто Рико и Санто Доминго. Изведнъж китайските момчета, дошли в Америка, за да забогатеят, започнаха да се интересуват само от това как да запазят кожата си. Знаеше ли Бенджи какво ще прави след Манила? По дяволите, не. Но вярваше, че Тод ще измисли нещо.

Боят на приятеля му с Айвън Хо беше невиждан. Можеше да се оцени с единадесет по десетобалната система. Докато гледаше как Тод натрива носа на Хо, той изпита такова удоволствие, че едва не свърши в гащите. Големият брат беше гадняр, който с удоволствие пребиваше децата. Каквото си надробил, това ще сърбаш.

Другите членове на бандата, присъствали на боя, имаха отговор за способностите на Тод. Казваха, че е бил надрусан с ангелски прах. Че се е насмъркал с кокаин. Как иначе хлапето може да се превърне в Рамбо?

Бенджи реши да ги остави да си мислят каквото искат. Имаше истини, които той не знаеше; ако Тод му ги кажеше, това можеше да доведе само до объркване. Колкото до приятелството му с него, Бенджи обясни, че са се срещнали при видеоигрите на Кенъл стрийт и са открили, че преди години са живели в едно и също сиропиталище в Хонконг.

„Далечни братовчеди сме“ — каза. До известна степен това бе истина. Нима не бяха братя в предишния си живот?

Когато влезе в малкия тесен магазин за билки на Плаза Санта Круз в Китайския квартал, господин Ту тъкмо продаваше шишенце змийски мускус на млада индийка, облечена със сари в бяло и златно. Ниският посивял мъж с пълни бузи и тъжно, чувствително лице погледна към Бенджи, преди да подаде рестото на жената.

Момчето пристъпи към ниска лавица, претъпкана с майки и големи шишенца, различни по форма и цвят. Погледът му се спря върху зелен буркан с етикет „Гущер на прах“. Той се наведе, вдигна го и разгледа етикета. Когато индийката излезе от магазина, той върна буркана на лавицата и бавно тръгна към господин Ту.

Остави сакото си до касата, а куфара — на пода, и заговори на кантонски:

— Искам да си купя оръжие.

Търговецът, чието, истинско име беше Юан Сен, поклати глава. Когато заговори, устните му се движеха едва-едва: