Марк Олдън - Американска полиция

Една мразовита мартенска неделя, някъде съм десет и половина вечерта чернокожият скитник склони да помогне на възпълния бял мъж и да му разтовари джипа.

Белият обеща след това да му плати от щедро по-щедро: цяла стотачка за някакви си десетина минути работа.

— Джипът е марка „Додж“, спрял съм точно при входа на паркинга — поясни белият. — Брей, че клинч! Ако не ти се бачка, няма да ти се сърдя.

— Чудо голямо, че е студено. Мен това не ме плаши — отвърна Морис. — Ще дойда.

— Казах ти, най-много десет минути.

Бяха във фоайето от стомана и стъкло на залата за пристигащи на международно летище „Кенеди“, точно пред централното гише за обмяна на валута, което вече беше затворено. Пред гишетата за хотелски резервации, за продажба на билети и получаване на багажа почти нямаше хора.

„Уж е нищо работа, а ще ми даде сто долара!“, помисли Морис и си духна на пръстите, премръзнали от хапещия северняк. За такива пари нямаше нищо против да си топне гащите в бензин и да прекоси на бегом и пъкъла.

Негърът наближаваше четирийсетте, беше слаб, с месести устни, черни мустаци и козя брадичка и сплетена на плитчици коса, скриваща белега, останал му, след като едно ченге го беше фраснало с радиостанцията толкова силно, че батериите бяха отхвърчали.

Беше без горни предни зъби. Останалите му зъби бяха или счупени, или потъмнели, по страните му имаше пъпки от огънали се навътре косми. Негърът се бе заметнал с мърляв зелен юрган и беше нахлупил на главата си проскубана кожена шапка. Вместо обуща бе нахлузил няколко чифта чорапи, вкоравили се от мръсотията. В джоба на панталоните бе пъхнал нож за линолеум — за всеки случай.

— Да вървим на паркинга — подкани Морис белия.

— Ти тръгвай — отвърна другият. — Трябва да звънна един телефон. Чакай ме там. Нали запомни — джип додж при входа.

Морис си избърса сополивия нос о юргана.

— Разбрах, разбрах, джип додж.

Белият го загледа как тръгва с юргана, който се повлачи след него по пода. Негърът вонеше непоносимо. Когато излезе през автоматичната врата, белият усети с облекчение как го лъхва студен чист въздух.

Летище „Кенеди“ гъмжеше от бездомни негри, които просеха, крадяха, плашеха до смърт пътниците — живееха незаконно по хангари, електроцентрали, складове, параклиси и административни сгради. Белият забеляза как до прозореца при входа за пристигащи спи някакъв изпаднал негър, загърнат във войнишко одеяло — беше положил глава върху охлузените маратонки, да не му ги задигне някой. Къде, по дяволите, се бе запиляла охраната?

Мъжът извади чифт черни кожени ръкавици, за да скрие златния детективски пръстен върху дясната си ръка. Часовникът му беше със сребърна верижка и украсен със скъпоценни камъни циферблат, показващ времето в най-големите градове по света. Белият загледа през тъмните очила как Морис крета по пътя между летището и паркинга. Скитникът се препъна на два пъти в юргана и се свлече на колене — да си рече човек, че спи и сънува кошмари.

Никой нямаше да види, че и белият мъж влиза заедно с Морис в паркинга. Той смяташе да иде от друго място. Трябваше да изиграе играта по всички правила.

Застана на празната стоянка на такситата под безлунното небе и присвил длани, духна, за да ги постопли. Вдигна яката на палтото си и продължи да гледа как Морис тътри окаяния си задник към паркинга.

Най-после.

Белият мъж се ухили и притича през пътя. Всичко се нареждаше като по ноти.

Разпит на Морис Робишо, известен още като Дуейн Мустафа, Тайръл Клифорд, Тоби Монтана

Дело: Убийството на Шафино