Марк Олдън - Американска полиция

По първите страници на вестниците се мъдреха уводни статии, клеймящи политиците, обявили се срещу смъртната присъда. От управлението на полицията настояваха полицаите да получат по-добро оръжие. Телевизионните канали прекъсваха обичайните си програми, за да осъдят убиеца на Линда. Конгресменът от нейния избирателен район призова да се разследва охраната по всички летища в страната.

В редакцията на „Таймс“ се бе получило писмо от някакъв психар, зарекъл се да вдигне във въздуха сградата на съда, където щеше да се гледа делото срещу убиеца на Линда. „Ще му разкажа аз играта на тоя дивак“, заканваше се той. Ето такъв е Ню Йорк — гъмжи от граждани със свободен дух, драпащи да споделят на всеослушание най-съкровените си помисли.

Поборниците на правата на чернокожите и на бездомните не разглеждаха убийството на Линда като престъпление. Предпочитаха да стоварят вината за смъртта й върху четиривековното робство в Щатите. Доколкото знаех, Морис Робишо си живееше в свободна страна. Вече не беше роб. От къде на къде ще убива ченгета?

Нашият чернокож кмет направи точно каквото очаквах от него. Смяташе да се кандидатира за втори мандат и гласовете на чернокожите му бяха в кърпа вързани. Убийството на Линда му даваше прекрасна възможност той да заздрави още повече хватката. Смятах, че кретенът му с кретен ще почне да дърпа тънката струна на расовата политика, вместо да прояви здрав разум и мъдрост, и той не ме разочарова. Нямаше никакво намерение да клейми чернокожите си събратя, дори и те да бяха сгазили здравата лука.

Сутринта даде пресконференция, на която отказа да осъди чернокожите и либералите, бранещи убийците на ченгета. Заяви, моля ви се: „Не допускайте това чудовищно престъпление да разкъса прекрасната многобагрена тъкан на Ню Йорк“. После заяви, че всички сме носели този тежък кръст. Точно тук насмалко да си повърна закуската.

На друг да ги разправя, че го носим всички! Ченгетата са сам-сами по гадните улици, сред пасмина съвсем оглупели от дрогата типове, развихрили се, както не се е вихрел никой от времето, когато Чарлс Мансън и купонджийски настроените му приятелчета кръстосваха Калифорния в търсене на непознати, с които да се позабавляват.

Отдавна бяха отминали времена, когато хората са се хващали за ръце и са пеели „Ние сме светът“.

За да отдадат почит на Линда, над синагогата с тътен прелетяха пет полицейски хеликоптера. Оркестърът гайдари към полицията изсвири траурната си песен. Отекна приглушен барабанен тътен, чу се и полицейската призивна тръба. Си Ен Ен и още шест местни канала предаваха погребението на живо.

Чух в навалицата британски акцент, обърнах се и видях кльощав англичанин репортер към трийсетте, със зъби, които преспокойно можеше да чисти и с шкурка. Описваше пред включения диктофон мрачните лица на полицаите в парадни униформи и бели ръкавици, ескортиращи катафалката от синагогата до гробището.

— За да разберете защо в Ню Йорк престъпността е толкова висока — каза англичанинът, — трябва да разберете и градската демография.

Превод: в дъното на повечето престъпления в града са чернокожите.

Точно заради това белите се изнасят в предградията и оставят Ню Йорк на черните и на който още реши да се засели тук.

Край гроба на Линда роднините се бяха струпали около баща й — Оз Лезневич, който береше душа. Беше дребен като джудже седемдесетгодишен полски евреин, притежавал навремето обувни фабрики и страдащ от глаукома, рак на стомаха и болно сърце. Старецът примигваше, за да не даде воля на сълзите, напълнили очите му, и се държеше за болногледачката си, плосколика негърка със задник като фадрома. Подобно на баща ми, и Лезневич беше и разведен, и вдовец.

За ръката му се беше вкопчила Джудит Лезневич, червенокосата му осемнайсетгодишна щерка от втория му брак. Малко преди това, когато отидох да изкажа съболезнованията си, тя насмалко да ме набие.

— Не се казвам Джудит — сопна се, сякаш току-що й бях описал как съм мастурбирал за пръв път.

Реших, че е такава дръпната, защото не може да прежали сестра си. Чак после се сетих как Линда ми е разказвала, че тя искала да става актриса и се била прекръстила на Джули Вулнавия. Сама си била измислила „Джули“-то. А Вулнавия идвало от любимия й филм „Гнусният доктор Файбс“ на Винсънт Прайс. Джули Вулнавия живееше заедно с баща си в Куинс, в къща недалеч от останките на Световното изложение от 1964 година, и, общо взето, съвсем го беше ударила през просото.