Марк Олдън - Американска полиция

Опелото приключи, когато Фред Естевес — трийсет и девет годишният кубинец с изпъкнали като на жаба очи, шеф на полицейския участък на Линда — връчи сваления от ковчега флаг на мъжа на убитата — детектив Робърт Шафино. Шафино допря сгънатия флаг до гърдите си — беше на трийсетина години, бе набит и як и стоеше гологлав в мартенския студ.

Славеше се като голям гадняр, който не знае милост. Беше известен с прякора Боби Шашмата, пръв подлец и женкар.

Познавах го съвсем бегло, но все пак достатъчно, за да не искам да си имам вземане-даване с него. Не се спираше пред нищо, излизаше сух и от най-напеченото положение и ако се вярва на слуховете, наскоро бил затворил собственика на фирма за мъжки проститутки в гардероб заедно с питбул, за да му напомни друг път да не просрочва рушветите.

Навремето бяхме работили веднъж заедно — три месеца бяхме разследвали руснаци и италианци, които подкупваха митничарите, внасяха бензин, без да плащат данъци, и укриваха печалбите в офшорни банки. Тогава видях как Боби Шашмата направо разката фамилията на един плешив дебел руснак само защото оня го нарече „леке“.

Засичахме се от дъжд на вятър по полицейски семинари и излети, а също в една кръчма в Уест Сайд в Манхатън. Отношенията ни се свеждаха до „здрасти“, „чао“ и толкоз. Така си беше за предпочитане — Боби се славеше като голяма откачалка, тръгнеш ли да му мътиш водата, ще прави, ще струва, но ще ти го върне тъпкано, без изобщо да оставя някакви следи.

Студеното следобедно слънце хвърляше дълги сенки сред надгробните камъни. Оставих баща си и се запътих към детектив Шафино. Смятах да му стисна ръката и да му изкажа съболезнованията си. Пиеше ми се много, чак не ме свърташе, искаше ми се да съм сам, но нямаше как, трябваше да си изкажа съболезнованията.

Шафино носеше тъмни очила и бе долепил до лицето си носна кърпа, сякаш позираше за някоя от ония покъртителни снимки, които обират всички награди. Вижте го, моля ви се — покрусеният детектив държи до сърцето си националния флаг, наобиколен от умърлушените си колеги, дошли да му окажат морална подкрепа. Вижте го как със сетни сили се мъчи да запази самообладание след непрежалимата загуба на обичната си съпруга!

Боби Шашмата разиграваше на студа театро, достойно за „Оскар“ — пет пари не даваше за Линда. Веднъж я беше фраснал така, че й беше счупил челюстта и тя беше изпаднала в безсъзнание. Държеше се с нея като с парцал. Беше му се случвало да насочва към нея и зареден пистолет. Наскоро бяха решили да се разведат.

Вчера Линда дойде на последната ни среща уплашена до смърт. Никога дотогава не я бях виждал толкова притеснена.

Попитах дали Шафино пак я е бил. Тя впи нокти в китката ми и отвърна, че мъжът й се е забъркал в страхотна каша. Участвал в банда, съставена изцяло от ченгета от Ню Йорк и Вашингтон. Негов съучастник бил и Юджин Елдър, бивш прокурор от Манхатън, който сега беше адвокат на Шафино. Докато ми разказваше всичко това, Линда или пушеше цигара от цигара, или току прехапваше крайчето на устната си. За пръв път я виждах толкова уплашена.

Познавах Юджин Елдър, не ми беше особено симпатичен. Беше снажен негър към четирийсетте с длъгнесто лице, боботещ глас, конски зъби — настъпеше ли го някой по мазола, ставаше безскрупулен и не се спираше пред нищо, за да си отмъсти. Викаха му Татенцето и Херцога, понеже си падаше голямо конте и уреждаше в службата младички жени, неустояли на животинското му привличане. Освен всичко останало беше хитър като лисица, умееше да си приписва чужди заслуги и да избягва издънките, погаждаше се чудесно с ченгетата, стига те да го гледаха възхитено в устата и в разследването на един или друг случай да му играеха по свирката. Според мен обаче Елдър си беше самовлюбен калтак, който дава повече обещания, отколкото може да изпълни.

Преди две години бяхме работили заедно — бяхме погнали имигрантите албанци, които претарашваха бижутерските магазини в Манхатън и пласираха скъпоценните камъни в Източна Европа и Русия. Според Елдър моята мисия в живота бе да го кача едва ли не на гръб навръх планината и той да се прочуе. Току ми повтаряше, че чернокожите имали нужда от положителен пример. От което следваше, че бели ченгета като мен носят отговорността да му помогнат да се покрие с лаври. Съвсем благоразумно възразих, че за да стане герой в очите ми, окръжният прокурор в Америка първо трябва да умре. След тези мои думи не остана много да си казваме.