Марк Олдън - Американска полиция

За да не се тълпят сеирджии, гробовете на Анастейжа и Гало не бяха отбелязани върху картата на гробището.

Това обаче не можеше да се каже за мъртвите ченгета. Гробовете им, макар и да не навяват скръб на никого, са общоизвестни.

Беше три и половина следобед. Ние с баща ми бяхме дошли заедно с роднините и колегите на Линда да я погребем на „Грийн Уд“. Репортерите и фотографите ни зяпаха, както хиени зяпат накуцващи зебри.

Предната нощ бях прекарал в студения мрак на стаята си вкъщи, бях се наливал с ирландско уиски, бях си мислил за Линда — не можех да си простя, че съм се скарал с нея. Тъкмо слънцето пропълзя в задния двор, и съм се унесъл в неспокоен сън. Присъниха ми се какви ли не кошмари — че някой ме гони и аз все не мога да му избягам, и се събудих капнал и сломен.

Откакто се помня, ненавиждам погребенията. Единственото им предназначение е да забавляват живите, да предизвикват задръствания по улиците и да пълнят гушите на погребалните агенти.

Най-безполезно в тях е опелото на гроба. Чак ми се повдига, като гледам разсополивилите се роднини, които се свличат в несвяст, след като ковчегът бъде спуснат в гроба. Някъде по това време гледам да се изнижа към изхода.

Но не и днес. И през ум не ми минаваше да си тръгна от гроба на Линда. Глождеше ме вина. Непоносима. Заради нея.

Баща ми — Дайън Мар, стискаше една роза и гледаше как бръснещият северняк надига флага върху ковчега на Линда. Възпълничък равин някъде към петдесетте с шапчица, прихваната с фиби към прошарената му коса, отслужваше опелото. Без изобщо да подозира, се бе превърнал в заклет враг на баща ми. Беше го спрял, когато той понечи да положи розата върху гроба на Линда — през първата година след смъртта евреите не слагали нищо на гроба, нито цветя, ни надгробен камък.

— През тази година се пазарят, та да не се минат и да се охарчат излишно за паметник — изшушука баща ми.

Дайън Патрик Гавин Мар беше дребничък шейсет и две годишен ирландец, ченге в пенсия, сега работеше като охрана. Имаше червендалест нос на пияница, почти не усещаше дясното си рамо, защото малко преди да се пенсионира, една петнайсетгодишна негърка го бе фраснала с касапски нож, докато той се опитал да я арестува, задето е убила едномесечния си син, като го метнала от десетия етаж в Харлем, понеже непрекъснато плачел. Напоследък се беше хванал охрана в банка на остров Статън, пак там прекарваше съботата и неделята в компанията на четирийсетгодишна рижа банкова чиновничка, която си падаше да се разхожда гола-голеничка, затова пък с обувки на високи токчета по гърба му.

Ние с Дайън си бяхме лика-прилика. И двамата бяхме сдържани и саможиви, с ченгел да ни вадиш думите от устата. Вечно рискувахме и не умеехме да губим.

Възхищавах се на Дайън и му подражавах, от което и ставахме неудобни за шефовете. Репортерите и борците за граждански права ме смятаха за голям сухар, за кон с капаци, хомофоб и женомразец. Явно бях изтървал бързия влак на човешките права, който от трийсет години обикаля надлъж и шир държавата ни.

Но аз не държах особено на братството между хората и нехаех, че едва ли не всеки срещнат ме клейми. Да ви призная, за мен човекът не е никакъв венец на творението.

Какъв ти венец! Веднъж в Харлем арестувах една чернилка — взел, моля ви се, че разранил краката и ръцете на петгодишно момиченце с електрическа пила. Докато го водех към полицейската кола, един от съседите му, и той черен като нощта, ми лисна луга върху ръцете — представяте ли си! Друг път във Вашингтон Хайтс тъкмо слагах белезниците на един петнайсетгодишен хлапак, член на банда доминиканци, пласиращи дрога, когато обичната му майка ме халоса с бейзболна бухалка по лакътя. За мен братството между хората си е пълен кошмар.

Преди да идем на гробищата, бяхме и на опелото на Линда в стогодишна синагога насред старите богаташки къщи и частните клубове в Парк Слоуп в Бруклин. Пред входа на синагогата се бяха изтъпанили губернаторът, кметът, шефът на полицията и десетима градски съветници, на цели петнайсет пресечки се беше проточила и процесията от тринайсет хиляди ченгета. Аз стоях до Лайза Уотс, която ми съобщи, че Линда била първата убита полицайка в цялата история на Нюйоркското полицейско управление.

Ню Йорк рядко се вълнува от убийства. Градът си е, меко казано, безразличен към труповете и тленните останки. Но не беше така след смъртта на Линда. Около нея се вдигна шумотевица, на каквато не бях ставал свидетел от доста време.