Марк Олдън - Американска полиция

Въпросният приятел бе двайсет и две годишен и се казваше Тонино Куевас, набит еквадорец, който, ако е искал да отърве кожата, е трябвало час по-скоро да се омете на юг. Само за месец в Ню Йорк бяха избити цели седем еквадорци, все мъже. Тонино беше номер осем.

Очистваха ги професионалисти. Два изстрела в тила от близко разстояние, без свидетели, без улики, убийците дори си правеха труда да събират след себе си гилзите. Така де, върви му само на онзи, който си отваря очите на четири.

Жертвите бяха все младоци на по има-няма двайсетина години — всички до един бяха проникнали нелегално в страната и под предводителството на Тонино ограбваха камионите, зареждащи най-големия универсален магазин в града. После пращаха плячката — а тя се състоеше от какво ли не, като се почне от кожените палта и се стигне до сокоизстисквачките — в родния Еквадор, където я пласираха на черно.

Момчетата на Тонино хич не си поплюваха, нападаха шофьорите на камионите с ножове — бяха наръгали един в лицето и той, клетият, бе ослепял с едното око, на друг пък насмалко да му отрежат ръката от китката надолу. Опичаха си работата до най-малките подробности, действаха нагло и бяха неуловими — дори си бяха прогорили пръстите, та да не оставят отпечатъци и да не бъдат разпознати.

Но ето че бяха задухали ветровете на промяната. Главорезите на Тонино мряха един по един — убиваха ги все на видно място, за назидание на останалите.

Отпърво си мислех, че ги очистват италианците — такива обири бяха техен специалитет и те не търпяха конкуренция. Но се свързах с един от клана Гамбино и той ме увери, че никое от петте семейства в Ню Йорк не било взело на мушка тия поплювковци.

Не че италианците съжаляваха особено, задето теренът се разчиства. Ако си сам на състезателната писта, няма как да не спечелиш.

Шефовете на Бюрото за борба с организираната престъпност работят в управлението на полицията, но ние сме пръснати из целия град. Нашата служба се намираше на Парк авеню, в мансарда, строена за някакъв шантав милионер, накарал да излеят бетонни подпори, та да качил горе няколко тона пръст и да си засадял зеленчукова градина. После обаче му хрумнало, че не му се живее тук.

Бяхме затънали до гуша в работа. Имигрантите прииждаха като приливна вълна в града, а заедно с тях и нови престъпни синдикати. Организираната престъпност вече не се свеждаше само до италианците. Сега трябваше да се занимаваме и с израелци — крадци на диаманти, с китайци, които внасяха наркотици, руснаци, които търгуваха нелегално с оръжие — все боклуци, задръстили Ню Йорк като змии усойници, изпълзели на припек.

Като мъж от бялата раса, който не е вегетарианец и не е обратен, посрещах всичко това на нож. Като ченге — още повече.

Сега вече една трета от седемте милиона жители в града бяха раждани по чужбините. Корейски фризьорски салони, индийски магазини за подправки, колумбийски туристически бюра, ливански хлебарници, китайски агенции за недвижими имоти, африканци, наклякали със сергиите си по тротоарите — Ню Йорк вече не беше Америка. Най-малкото моята Америка.

„Какво ли, дявол го взел, се опитваше да ми каже Лурд Балера?“

Разтърках с юмруци уморените си очи и реших да погледна за последно снимките, направени на местопрестъплението, а след това да пускам кепенците. Нещо в снимките не ми даваше мира.

Тъкмо запалих цигара и си дръпнах веднъж, когато някой почука на отворената врата. А си мислех, че освен мен няма никого и на двата етажа в службата.

В кабинета влезе един от детективите, понесъл две чаши кафе, над които се виеше пара. Погледна бюрото, по което беше струпано какво ли не, и се свъси. Беше трийсет и две годишен чернокож, десет години по-млад от мен, с дръпнати очи и напета стъпка. Беше като изваден от кутийка — в черна кожена риза, бяла папийонка и кафяви фланелени панталони с ръб, на който преспокойно ще се порежеш.

Вдигнах крака върху бюрото и го погледнах.

— Детектив Антоан Харауей! Вместо да стане поредният откачен чернокож проповедник, който само забаламосва хората, взел, че постъпил в полицията и сега е гордост за своята раса!

— Детектив Фиъргал Мар. Дебел бял ирландец, по-вироглав и от магаре. Видя ли в гората страшилище като тебе, стрелям, после хуквам, без да се обръщам.

— Тежа само деветдесет килограма. На това дебел ли му викаш! Дебел е онзи, който, ако си настъпи кучето по опашката, то умира.

— Тежал, моля ви се, само деветдесет килограма! Толкова тежи сигурно половината ти задник. — Антоан ми подаде кафето и се намести върху писалището. — Два и половина след полунощ. Ти дом нямаш ли бе, човек? Щом ти свърши работното време, се вдигаш и си тръгваш, дори и да нямаш къде да ходиш.