Марк Олдън - Американска полиция

Разтърках врата си, беше се схванал.

— Убиецът го е изпързалял. И то тъкмо когато нашият Ромео е намерил голямата любов на живота си. Издълбал е върху китарата си името на Лурд. Намерихме и песен на испански, която й е посветил. Точно заради нея е останал в Ню Йорк.

— Така е, с тия жени само си взимаме белята — поклати Антоан бръсната глава. — Вместо да си плюе на петите и да се скрие в миша дупка, седнал, нашият, да върти любов.

Изправих се. Изведнъж се разсъних.

— Точно така. Ето какво ме е глождело. Момичето! То не е било на неподходящо място в неподходящ момент. Било е мишена. Точно както и Тонино.

Антоан пак присви дръпнатите си очи — цепки, издълбани върху кафяво дърво.

— Я не се занасяй. Кой ще седне да застрелва някакво си девойче, избягало от къщи?

— Момичето е знаело прекалено много. Искали са да очистят и него.

— Какво толкова е могло да знае? Допреди някакъв си месец си е живеело мирно и кротко у дома. После сигурно му е писнало баща му да го изнасилва и е духнало. Не е крадяло. Било е гадже на Тонино, и толкоз.

— Така си е — съгласих се аз. — Няма досие в полицията, не си е имало вземане-даване с престъпниците, ако не броим Тонино. Но явно е притежавало нещо, заради което си е струвало да му теглят куршума.

— Например?

— Например знаело е къде се укрива Тонино.

Антоан затвори очи.

— По дяволите, прав си.

— Завело е убиеца право при еквадореца. Единственото, което свързва Тонино и главореза, е госпожичка Балера.

Извърнах се към прозореца, очаквах едва ли не Лурд Балера да ми кимне.

— Наемните убийци никога не допускат издънки — казах аз. — Нашият човек е знаел, че Тонино си има компания. Знаел е какво ще завари в хотела.

— Съгласен съм. — Антоан се взря в друга от снимките. — Убиецът е могъл да прилъже Тонино да излезе от стаята и чак тогава да го пречука. Ако е искал.

— Явно този път не е искал — рекох и отпих от кафето. — Този път поръчката е била и за двамата. Това май ще ни изведе на някаква следа. Обзалагам се, че Лурд и убиецът са свързани по някакъв начин. В противен случай защо той ще стреля по нея?

Иззвъня телефонът. Махнах на Антоан да му благодаря за помощта и сграбчих слушалката.

— Да.

— Фиър? — попита някаква жена.

Гласът й трепереше. Тя явно плачеше.

— На телефона детектив Мар. Кой се обажда?

— Детектив Лайза Уотс. Казаха ли ти вече?

Познавах Лайза съвсем бегло — не ми беше особено симпатична. Беше дребничка женица, работеше в един екип с Линда, пушеше като комин и си умираше да прави забележки. Ако е присъствала на Сътворението, сто на сто е щяла да даде някой и друг полезен съвет и на Дядо Боже. Линда си я обичаше, аз обаче не можех да я понасям.

— Какво да са ми казали? — попитах аз.

— Линда е мъртва — прохлипа Лайза. — Била е убита преди няколко часа на летище „Кенеди“.

Свлякох се на бюрото и го стиснах с две ръце — да не се строполя на пода. Преди да срещна Линда се бях съмнявал, че изобщо съм в състояние да обикна някого. Сега бях готов да изгубя всичко на тоя свят, само не и нея. Знаех, че оттук нататък бъдещето не ми вещае нищо добро и че ще затъна в гняв и страх.

— Какво се е случило?

— Наръгали са я с нож. Ужас!

Лайза замълча. Опита се да каже още нещо, но не успя. Дланите ми бяха плувнали в студена пот. Слушах и слушах как жената ридае, накрая попитах:

— Кой я е убил?

— Някакъв бездомник, който се мотае по летището. Заловили са го.

— Установили ли са със сигурност самоличността? Да не е станала някаква грешка?

— У убиеца са намерили оръжието, полицейската значка и картата й за самоличност. Божичко, направо не знам как ще издържа на погребението. Насрочено е за утре следобед. Линда беше еврейка, според обичая трябва да я погребат до двайсет и четири часа.

— Благодаря, че се обади.

Затворих и отидох при прозореца. Не можех да се съсредоточа. Не виждах нищо.

Две мъртви жени. Ето защо Лурд Балера ми беше почукала на прозореца. Самолетът, който ми беше показала, отиваше към летище „Кенеди“, където бяха убили Линда.

Притиснах чело о студеното стъкло, разридах се и си помислих за угризенията на съвестта, които ще ме мъчат до гроб.

Гробище „Грийн Уд“ в Бруклин е на сто и петдесет години и се е разпростряло на четиристотин и осемдесет акра залесени хълмове, сред които се мяркат странни езерца и лъкатушни алеи с причудливи имена от рода на Долината на здрача и Пътят на бучиниша. Тук са погребани Лола Монтес, Самюъл Ф. Б. Морз и изобретателят на безалкохолните напитки Джон Матюс. Пак тук се намират тленните останки на Албърт Анастейжа, по прякор Лудият шапкар, пръв главорез в „Убийства“ ООД, а също на Джоуи Гало, известен още като Джо Откачалката, убил Анастейжа и по-късно на свой ред застрелян, както си хапвал спагети в ресторант в Манхатън.