Марк Олдън - Силата ТЕ

Жената се казваше Сага, любимата наложница на принц Сабуро. Беше на седемнадесет, дребна и елегантна, с модно почернени зъби, бръснати вежди и фини гребени от стридени черупки, втъкнати в черната й коса. Бенкай я смяташе за жестока, жадуваща за незабавно удовлетворение на най-дребнавите си желания. Говореше онова, което й беше на сърцето, но бе упорита като магаре. Беше пословично груба с всеки, освен с принц Сабуро и с чичо си Нита Киичи, командир на армията на Сабуро.

Четиридесетгодишният Киичи, широкоплещест мъж с хлътнали очи и изключително малка уста, беше кариерист и умееше да ласкае всеки, който подпомагаше издигането му или пъхаше пари в джоба му. Малко бяха хората, толкова упорити в преследване на собствените си интереси като вежливия, сладкодумен военен командир. Бенкай усещаше, че такива хора се продават на онзи, който плати най-скъпо.

Бенкай и Киичи бяха врагове. Враждата помежду им започна, когато той предложи по-висока цена от Киичи за една робиня. Когато Бенкай отказа да му я продаде, тя бе намушкана и никога не хванаха убиеца. Киичи беше горд човек и предпочиташе да види една жена мъртва, но не и в ръцете на друг.

Телохранителят и главният генерал на даймио спореха и за защитата на замъка. Киичи твърдеше, че тя е достатъчно надеждна, а Бенкай настояваше пред принц Сабуро да я усили веднага. От хиляди години в Япония цареше граждански хаос, тъй като феодалите се биеха, за да царуват в цялата страна. Тези битки продължаваха. Ничий човешки живот, ничий имот не беше в безопасност.

Господарят Сабуро отхвърли съвета на Бенкай и предпочете да вземе страната на своя командир. Но и тогава Киичи не престана да обвинява Бенкай, че го е злепоставил пред даймио. Не спомена думата чест; това означаваше да предизвика Земния паяк на дуел, а той още не бе готов да се срещне с прадедите си. Но не беше и от онези, които прощават или забравят. Рано или късно щеше да си отмъсти.

Междувременно позициите на Киичи в замъка Икуба бяха съвсем сигурни. Той ръководеше шпионската мрежа на господаря Сабуро, събираше тъй необходимите данъци и ръководеше една изключително дисциплинирана армия. Беше женен за сестрата на Сабуро. Влиянието му върху даймио бе по-голямо от това на Бенкай, но той все пак мразеше телохранителя и се страхуваше от него.

Бенкай усещаше, че господарят Сабуро е постъпил зле, вслушвайки се в съвета на Киичи за защитата на замъка. Слаб духом и развратен, четиридесетгодишният даймио, дебел и съвсем плешив мъж, имаше нужда от здрави крепостни стени. Бе имал глупостта да влезе във вражда с Тойтоми Хидеоши, най-опасния човек в Япония. Освен че беше император на кралския двор в Киото, Хидеоши управляваше страната и като шогун, военен диктатор. Беше много дребен на ръст, но роден водач. Хидеоши се стремеше да съедини в една страна Китай, Корея и Япония.

Япония трябваше да бъде първото му завоевание. Използвайки армията си, огромна шпионска мрежа и своя чар, той се опитваше да обедини всички даймио под властта си. Сабуро, както и някои други феодали, отказаха да го признаят за единствен властник на Япония. Сабуро бе стигнал даже по-далеч. Кроеше заговор да убие Коронованата маймуна, както наричаха Хидеоши. Това беше рискован план, за който Бенкай знаеше, че може да доведе до лоши последици. Кодексът на бушидо обаче не позволяваше на телохранителя да се разколебава във верността си. Той беше длъжен да живее и да умре за своя господар.

Шатрата на Сага.

Бенкай слушаше как наложницата му разказва за заговор, заговор за убийството на господаря Сабуро. Заговор, скроен от предатели, живеещи в замъка Икуба.

Той я попита:

— Защо не съобщи това на чичо си?

— Защото най-малкият син на чичо ми е замесен — отвърна Сага. — Чичо ще изпълни задълженията си и ще накаже момчето, но аз искам да му спестя срама, да не го карам да съобщава тези новини на даймио. Не искам чичо ми да знае, че тази информация излиза от мен. Умолявам те да предупредиш даймио.

— Как си се добрала до такива опасни новини?

— Научих ги от моя роб Ичиро, слепия музикант, който дочул някакви мъже да си говорят в конюшните, където той спял. Някакви мъже, които се скрили от дъжда и не си държали езиците зад зъбите.

Бенкай знаеше, че робът няма достъп до даймио. Ичиро можеше да сподели онова, което е чул, само с господарката си.

„Би било по-разумно тя да говори с чичо си — помисли си. — По-разумно и по-лесно. Тя се интересува само от себе си. Защо ще се тревожи, че синът на Киичи е предател?“