Марк Олдън - Силата ТЕ

Без да обръща внимание на нинджите, Бенкай сграбчи стрелата с две ръце, отчупи стъблото, оставяйки острието в окото си. Захвърли парчето окървавено дърво и вдигна дългия нож на Сабуро. Лицето му бе присвито от болка, но не извика. С изключение на Киичи всички наблюдаваха с възхищение смелостта на телохранителя.

Бенкай каза:

— Ще ви покажа как умира истинският воин — когато сам той пожелае. И с последния си дъх се заклевам да се върна и да накажа онзи, който предаде моя господар. — Погледна към Киичи, който се опита да издържи погледа му, но накрая се принуди да отмести очи встрани.

После, без колебание, Бенкай вдигна дългия нож на Сабуро, хвана дръжката с две ръце и заби острието дълбоко вляво. Трепна, но не издаде никакъв звук, после бавно дръпна ножа надясно със смелост, невиждана дотогава от нинджите и от Киичи. Леко вдигна острието нагоре в един разрез, наречен джумонджи. Само най-смелите самураи се решаваха да направят този разрез.

Спря за няколко секунди, събра всички сили, после извади ножа, заби кървавото острие в устата си и падна по очи върху постлания под.

Докато изумените нинджи гледаха и не вярваха на очите си, небето стана черно като смола и диво заблестяха светкавици. Замъкът изведнъж бе облян от студен дъжд, посипаха се огромни парчета град, последвани от земетресение, което унищожи хора, зверове и сгради. Пожари и чума последваха земетресението и една трета от огромната армия на Хидеоши загина за четиридесет и осем часа. Заговори се, че Айки-рио, най-злият от всички духове, си отмъщавал за смъртта на Бенкай и това било първото отмъщение от многото, които щели да последват.

По-късно Киичи спеше само в осветена стая, в легло, заобиколено от въоръжени пазачи. Коридорите на замъка му имаха „славееви подове“, сложно изработени подове, които „пееха“ или писукаха, когато някой стъпеше върху тях, предупреждавайки за приближаването на убиец. От таваните на замъка висяха тежки мрежи, готови да паднат върху враговете на Киичи. Имаше и врати капани, които се отваряха към ями със забити отровни бамбукови прътове, виещи се коридори, нарочно водещи към смъртоносни опасности, скрити пружини, които изстрелваха отровни стрели. Всичко бе пригодено да го запази от завръщането на Бенкай, Земния паяк.

Две години след като предаде замъка Икуба, Киичи също умря от собствената си ръка. Той обаче не избра воинската смърт от сепуку. Глътна отрова. Призна на наложницата си, че това е единственият начин да избяга от Бенкай и Айки-рио. И двамата му се явявали насън и не му давали покой.

Незавършените мисии от предишния живот.

Тод седна до бюрото в стаята си и си завърза обувките. Дигиталният часовник пред него показваше 11:09 вечерта. Трябваше да побърза. Трябваше да стигне в Китайския квартал преди полунощ. И дума не можеше да става някой да го спре в този късен час. Баща му беше на вечеря с приятел, а мащехата му Жан наскоро се премести в хотел.

Тод стана, отиде до гардероба и се наведе. Бръкна в един кафяв кожен ботуш и извади оттам колан. Вдигна го и докосна малката тъмна тока. Затрепери, все едно че беше премръзнал. Токата бе направена от меча Мурамаза на Бенкай.

Прекара колана през гайките на джинсите си и затегна токата. Застана разтреперан и със затворени очи. После се изпоти и задиша тежко, свлече се на колене до леглото си, сграбчи възглавницата, после пак падна на пода. Тялото му се стегна, гърбът му се изви и той припадна. Полежа спокойно, а когато дишането му се нормализира, се изправи на крака.

Отиде до прозореца и погледна към тъмната Ийст Ривър и към светлините на Бруклинския мост. Стоеше неподвижно. Младото му лице беше безчувствено, очите — безизразни.

После излезе от апартамента, за да започне пътешествието, което щеше да го изправи очи в очи с Киичи.

Ди Палма отиде в Китайския квартал, за да си върне един дълг.

В ресторант на Мот стрийт вечеряше с Мартин Маки от хонконгската полиция — единственият друг бял в късната неделна тълпа. Маки бе избрал мястото. Колкото повече китайци има в ресторанта, обясни той на Ди Палма, толкова по-добра е храната.

По тротоара не се тълпяха хора в очакване да влязат вътре. По витрините нямаше макети на храната, която се сервира. Добри знаци, каза Маки, който пристигна в ресторанта направо от летище „Кенеди“. На чист кантонски помоли управителя за маса до прозореца и за обслужване от най-добрия сервитьор на смяна. След кратко обсъждане на менюто поръча телешко с аспержи в кафяв бобен сос за себе си и фиде в телешки бульон за Ди Палма. Поръча и на двамата по чаша зелен чай. Маки рядко даваше възможност на някого да му откаже.