Марк Олдън - Силата ТЕ

Питър Чен затвори очи, прозина се и се хвана за корема. Разказа играта на Джоан, новото момиче, което бе дошло в Америка само преди два дни и бе ужасено от него, защото знаеше, че е важна клечка в бандата. Но изпълняваше заповедите му, правеше всичко, което той искаше. Трябваше да я удари само два пъти.

Чувстваше се като пребит. Пиячката, наркотиците, храната. И чукането. Да не говорим за тринадесетчасовия път до Торонто и обратно без минута почивка. Всичко това сякаш изведнъж се струпа отгоре му. Ще дремне няколко часа, после ще се събуди и пак ще се позабавлява с Джоан.

Насили се да задържи очите си отворени. Къде, по дяволите, беше тя? Ами Мейбъл, момичето на братовчеда Фонг? Клепачите му сякаш тежаха цял тон. Искаше Джоан до себе си. Веднага.

Чу как братовчедът Фонг изпусна кошчето, после се строполи от бюрото и се претърколи по пода с ругатни. Чен си помисли, че това е най-забавното нещо, което е виждал, и че си струва да се посмее. Братовчедът Фонг също се разсмя и те не усетиха как вратата се отвори и две голи фигури се промъкнаха в стаята.

Питър Чен погледна към вратата, видя голите крака да се приближават към него и се усмихна. Надигна се на лакти и извика:

— Ела тук, по дяволите — като си мислеше за удоволствието, което му беше доставила Джоан. Очакваше да го изпита отново, потупа дюшека с длан, извика името й и тогава голите фигури — двама мускулести мъже — се втурнаха през мушамата, скочиха върху братовчедите и ги удушиха с голи ръце.

Единият увеличи звука на касетофона. Другият отиде до шкафа, извади една резачка и застана над трупа на Питър Чен. И двамата имаха дългогодишен опит в тайванското разузнаване и в „Осемте ножа от Севера“. И двамата добре знаеха, че ще е по-евтино да измият кръвта на момчетата от голите си тела, отколкото да почистят дрехите си. Щеше да отнеме и по-малко време от преобличането. И определено намаляваше възможността да оставят издайнически нишки или копчета.

„Тъжно е да умреш толкова млад“ — помисли си мъжът с резачката. Секунди по-късно той започна да реже главата на Чен.

Бруклин Хайтс, Ню Йорк

Тод не обичаше да спи заради кошмарите си. Продължителното уединение в тайни тренировки по кендо и арнис, най-важното занимание в живота му, го изтощаваха, но въпреки това кошмарите не го напускаха.

Доскоро нямаше проблеми със съня. Лягаше си уморен и обикновено се събуждаше бодър. Сега спеше неспокойно и сънищата му бяха населени с кошмари, видения или смразяващи поличби. Сънят се превърна в най-големия ужас на живота му, поглед в ада, който криеше незавършени мисии от предишния му живот.

Тод знаеше, че животът е карма. Действията на човека в сегашния му живот определяха съдбата му в бъдещия. Сегашните му страдания можеха да се дължат само на миналото. Реакцията на кошмарите щеше да определи бъдещето му.

Предишната седмица той остана сам в апартамента на баща си в Бруклин Хайтс. Събуди се с крясъци от най-зловещия си кошмар. Кожата му гореше с неестествена топлина, в гърлото си усещаше пулсираща болка. От лявото му око течеше кръв. Отново бе обсебен от Гонгоро Бенкай, самурай от шестнадесети век, телохранител на лорд Сабуро.

Петдесетгодишният Бенкай, силен, брадат и мускулест мъж, с тъмна кожа, който беше толкова грозен, че зад гърба му го наричаха Земния паяк. Очите му светеха като на вълк и последователите на черната магия вярваха, че тази светлина идва от това, че той се храни с човешка плът. Дуелираше се с такова изключително умение, та някои предполагаха, че е син на Шинигама, господаря на смъртното желание, и на лисицата, онова същество, което може да призовава демони.

Бенкай бе убил шестдесет души с дългия и късия си меч. Убиваше с помощта на Айки-рио, дух, водещ началото си не от мъртвите, а от живите. Този дух пращаше на човешкия ум тъмни и злостни мисли — кръвопролития, отмъщение, омраза — пращаше ги и ги пускаше по света, за да унищожават. В Япония, където всички вярваха в духове, демони, призраци и фантазии, забележителните умения на Бенкай с меча можеха да се дължат само на невидимия и смъртоносен Айки-рио.

За него честта означаваше да служи на своя даймио, своя господар, с безпределна вярност до гроб. Заради това сега Тод бе ужасен в сънищата си от една злина, злина, която започна с предателство преди четиристотин години.

Замъкът Икуба, Япония. Август 1585. 2 часа през нощта.

Дъждът току-що бе спрял и нощта бе мъглива и влажна. Бенкай и жената бяха сами в разкошната й шатра с полиран дъбов под, лакирани сандъци от секвоя, вятърни камбанки и сгъваеми паравани, покрити с рисунки. Седяха един срещу друг върху сламени рогозки и пиеха зелен чай.