Марк Олдън - Силата ТЕ

Чакон се опули насреща му.

— Сигурно си превъртял.

— Ако мога да задържа Бърлин, имаш шанс да оживееш. Нали заради това ми се обади?

— Да-а, но…

— Никакви „но“. Звъниш на Бърлин и говориш с него.

— Мамка му, той или е на летището, или вече е тръгнал.

Ди Палма кимна.

— Знам. Ето защо се нуждая от теб. Трябва бързо да се обадя на три-четири места, после ти предавам телефона. Оставаш там, докато се свържеш с Бърлин. А когато го направиш, искам да говориш колкото може по-дълго. Непременно продължавай да говориш. Разбираш ли?

В терминала за излитане зад огромния товарен склад Нелсън Бърлин седна зад бюрото във фоайето на ВИП и гледаше телефона. Когато иззвъня, той погледна към Дейв Стам, който седеше върху бюрото. Едва след минута вдигна слушалката.

— Да, господин Чакон.

— Защо не вдигаш телефона?

Бърлин, як мъж към шестдесетте с бледосини очи и червен нос, внимателно докосна кичура червеникавобяла коса, останала над едното му ухо.

— Вие сте човекът, който забавя нещата, господин Чакон. Мислех, че искате да постигнем някакво споразумение.

— Твоите хора се опитаха да ме убият, човече, а на мен това не ми харесва. Извини ме, че нямам доверие на шибания ти богаташки задник.

Бърлин продължи да се усмихва.

— Преди минута затворихте, защото казахте, че ви следят. Следяха ли ви, господин Чакон?

Стам поклати глава. Бърлин кимна: „Трябва да заловим този глупак, така че нека поиграем неговата игра“.

— Искам и двамата да разберете, че няма да можете да ме убиете толкова лесно — заяви пуерториканецът.

— И аз имам такава информация. Добре, нека да преминем към същността. Вече забавихте полета ми с двадесет минути. Боя се, че ако в следващите секунди не стигнем до нещо, ще трябва да ви оставя сам да си блъскате главата.

— Става дума за пари, Джак. Твоите пари и това как аз да получа част от тях.

Бърлин присви устни и започна да чертае въображаеми кръгове с маникюра си.

— Продължавайте.

— Искам да ми платиш заради това, което свърших за теб.

— Платихме ви.

— Не е достатъчно. Умря един човек, когото трябваше да охранявам, и мисля, че това струва доста повече, отколкото ми дадохте.

— Колко повече?

— Сто бона.

— Е, определено се оценяваме доста високо, не е ли така?

Стам едва не подскочи от бюрото, когато ядосаният Бърлин скочи на крака и сграбчи слушалката с две ръце.

— Слушай какво, испанско копеле, мен никой, ама никой не ме изнудва, разбираш ли? Мога да те изтрия от лицето на земята и на никого няма да му пука от това.

— По-добре се успокойте, господин Бърлин. Така или иначе аз ще си взема своето.

— Не разбираш и дума от това, което ти казвам, нали? Такива като теб никога не разбират. Ако ти платя сега, къде е гаранцията, че няма да се върнеш за още? Къде е гаранцията, че няма да пъхнеш ръка в джоба ми и никога да не я извадиш от там?

— Хей, искам просто да си разчистим сметките. Заложих си задника заради теб, сега си искам моето. Мамка му, те сигурно знаят, че това е вътрешна работа. Вече разпитаха всички дежурни поне по два пъти и като че това няма край. Аз…

Лицето на възрастния мъж почервеня.

— Твоите проблеми не ме интересуват. Достатъчно дълго ме задържа вече. Сега ще ме извиниш. Имам си работа.

Тресна слушалката и погледна към Стам.

— Ти трябваше да се погрижиш за това малко гаднярче.

— Моите хора го подцениха. Той…

Бърлин не се сдържа. Никога не го правеше.

— Не ти се плаща за извинения. Ако не можеш да се справиш с това, ще намеря друг, който ще може. Обещавам ти го.

Стам се почувства по-унизен от улично псе. Внимателно сложи шапката върху сивата си перука и го последва във фоайето, а после навън в студената нощ.

Една от трите лимузини, паркирани пред фоайето, беше тяхна. На летището не се виждаше жива душа. Единствените хора бяха униформените шофьори, застанали край колите. Един от тях беше обърнат с гръб; другият се наведе и огледа предната гума на колата си.

Шофьорът на Бърлин не беше излязъл от колата. Стам изтича напред, отвори задната врата и пропусна Бърлин. „Колкото по-скоро излетим, толкова по-добре — помисли си. — Когато наближим Тайван, старецът ще започне да се притеснява за Лин Пао. И ще престане да рита задника ми.“

Стам влезе в колата, затвори вратата и видя пред себе си Франк ди Палма. Той държеше в лявата си ръка „Смит & Уесън 38“. С другата си ръка стискаше бастуна от черен дъб.

Дейв хвърли поглед през рамото му. На предната седалка се бяха разположили две азиатчета. Едното бе хлапето на Ди Палма.