Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Къде е Котън? – попита тя.

– Вътре. Каза да запечатам къщата и да не пускам никого.

– Какво се е случило? – пожела да узнае Дейвис.

Отговори му силен тътен, долетял от вътрешността на къщата. Ярка светлина блесна в прозорците.

– Хей, какво е това? – стреснато попита Касиопея.

– Поредната експлозия. Имаше още няколко такива.

Тя хукна към къщата.

– Той каза никой да не влиза! – извика подире ѝ управителят.

– Това не важи за мен – отвърна в движение тя и измъкна пистолета си.

От вътрешността на къщата долетя силен трясък, който ѝ беше до болка познат. Изстрел от едрокалибрено оръжие.

Малоун се просна на пода и куршумът раздроби част от парапета. Той запълзя на четири крака към вътрешната стена. Вторият куршум проби дъските на пода само на няколко сантиметра от него. Двестагодишното дърво не оказа почти никаква съпротива. Трети изстрел. Още по-близо. Уайът настъпваше методично.

Нещо се стрелна във въздуха и се приземи на пода на балкона. Ослепителният блясък беше последван от нов облак задушлив дим. Малоун скочи на крака и се понесе по коридора, през който беше дошъл. Обратно към стълбището. Той вдигна глава към третия етаж и реши, че е време за размяна на ролите.

Уайът щеше да се превърне в зайчето, а той – в лисицата.

Уайът предпазливо тръгна нагоре с насочен пистолет. Очите му се опитваха да пронижат гъстия дим. Две неща се случиха едновременно.

Входната врата се отвори.

– Котън! – извика женски глас.

После той зърна Малоун, който изкачваше стъпалата към третия етаж.

Нокс чакаше Когбърн и Сюркуф да отговорят на въпроса, зададен от Болтън.

– Не знам какво да кажа, Едуард – пръв се обади Сюркуф. – Бъркотията е голяма. Честно казано, не ми харесва нито едно от предложенията ти. Според мен Куентин не бива да разчита на отстъпки от страна на Даниълс само защото е изпаднал в неудобно положение.

– На негово място аз просто щях да я нарека лъжлива курва и да я накарам горчиво да съжалява – изсъска Когбърн. – Едва ли някой ще изпита съчувствие към нея.

Този човек възприема нещата само в черно-бели краски, помисли си Нокс. За съжаление нещата никога не са толкова прости. Иначе сега нямаше да са затънали до гуша. Но и той беше на мнение, че Белият дом едва ли щеше да отстъпи пред подобен натиск.

– Аз все още държа Стефани Нел – напомни им Хейл.

– И какво ще правиш с нея?

Нокс искаше да чуе отговора и на този въпрос.

– Още не съм решил. Но тя би могла да се окаже доста силен коз.

– Пак отживелици! – възкликна Болтън. – Чуваш ли се какво говориш? Заложница? В двайсет и първи век? Същата работа като проклетия опит за покушение! Какво ще направиш? Може би ще звъннеш в Белия дом да им предложиш сделка? Тази жена е дребна риба, кой ще ѝ обърне внимание?

Андреа Карбонел, помисли си Нокс. Но само при положение че види мъртвото тяло. Тогава цената на Нел наистина би могла да се повиши много.

Поне за него.

– Нека аз да реша дали е ценна или не! – отсече Хейл.

– Пак си намислил нещо! – насочи пръст в гърдите му Когбърн. – Какво е то, Куентин? Ако не отговориш честно на този въпрос, ще се присъединя към Едуард и ще превърна живота ти в ад!

Касиопея не различаваше почти нищо в гъстия дим. Фоайето беше пълно със сива мъгла. Тя се скри зад чамова маса до стената, окичена с еленови рога. След това си даде сметка какво трябва да предприеме. Не беше най-умният ход, но нямаше друг избор.

– Котън! – извика тя.

Малоун стигна площадката на третия етаж. Беше сигурен, че Уайът го е видял и е отгатнал намеренията му.

После чу гласа на Касиопея, която го викаше.

Уайът нямаше представа коя е жената, но по всичко личеше, че е близка с Малоун. Би трябвало просто да слезе в мазето и да напусне къщата, но си даде сметка, че стълбите надолу ще го отведат в едно от помещенията за персонала. Нямаше никаква представа дали хората са още там, или вече ги бяха евакуирали. Не изпитваше никакво желание да застреля някой от тях. Беше по-добре да го смятат за обикновен крадец, причинил неособено големи щети.

Той вдигна глава. На третия етаж имаше само една стая, непосредствено под купола. До нея можеше да се стигне и по двете стълбища. Малоун явно искаше да го подмами в затвореното пространство.

Няма да стане, Котън. Поне не и днес.

Той се отдалечи от стълбището, прекоси коридора и надникна към входното фоайе. Жената беше заела позиция зад някаква маса близо до вратата. Той се прицели над главата ѝ и натисна спусъка. Стъклото на високия прозорец зад нея се пръсна на хиляди късчета.