Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Уайът излезе навън и прекоси асфалтовата алея. Озова се далеч на север от главния вход, сред дървета и храсти, които предлагаха отлично укритие. Според предварителната справка в интернет на стотина метра североизточно от къщата имаше открита поляна. Изключително подходяща за приземяване. От вътрешността долетяха три изстрела и той се усмихна. При малко късмет жената би могла да застреля Малоун вместо него.

Касиопея беше сигурна, че в съседното помещение се крие някой. Беше зърнала сянката му въпреки гъстите облаци дим. Тревогата ѝ за Котън нарастваше. Къде бе той? Кой беше стрелял по нея? В коридора вдясно мъглата не беше толкова гъста и тя зърна основата на някакво стълбище.

Човекът насреща знаеше, че тя е тук. И чакаше своя миг. Чакаше нея.

Малоун се прицели в тъмното петно, което се движеше в мъглата. Още метър-два и всичко щеше да е наред. Искаше да бъде сигурен, че няма да пропусне. Уайът не се хвана на въдицата му да поеме към горните етажи. Но сега беше кацнал на мушката му.

Той затаи дъх. Едно. Две.

Касиопея си даваше сметка, че е прекалено близо и се беше превърнала в мишена. Затова се стрелна към коридора вдясно, залепи гръб за стената и извика:

– Котън? Къде си?

Малоун шумна изпусна въздуха от гърдите си и наведе пистолета.

– Тук, вътре – обади се той.

– По-добре излез – извика тя.

Той се изправи и напусна салона. Фигурата на Касиопея изплува от гъстия дим.

– Този път наистина беше на косъм – обади се той и по погледа ѝ разбра, че и тя мисли така.

– Какво става тук?

– Открих причината за всичките ни проблеми.

Нов звук разкъса тишината. Грохот, басов и ритмичен, който се усилваше.

Хеликоптер.

Прегърнал колелото с две ръце, Уайът внимателно огледа околността. Никой не го преследваше. Обърна се и хукна по леко наклонената пътечка между дърветата.

Хеликоптерът се появи от запад, снижи се и кацна на поляната. Той се втурна към отворената врата.

Малоун и Касиопея изскочиха навън и веднага видяха хеликоптера, който се снижаваше на около четиристотин метра от тях.

Твърде далеч, за да предприемат каквото и да било.

След минута на земята грохотът на моторите нарасна, свистенето на витлата се усили. Хеликоптерът се понесе над върховете на дърветата и изчезна на запад.

Край, това беше, поклати глава Малоун. Без колелото нямаше как да разберат какво е направил Андрю Джаксън. Решението на шифъра току-що беше отлетяло, може би завинаги.

– Можем да проследим тази птичка, нали? – погледна го Касиопея.

– Няма време – отвърна с въздишка той. – Птичката съвсем скоро ще кацне някъде наблизо и ще разтовари пътника си.

– Онзи, който стреля по мен?

Малоун кимна.

Управителят на имението бързо крачеше към тях, следван от Едуин Дейвис. Малоун се обърна и влезе в къщата. Останалите го последваха.

Не след дълго се озоваха в кабинета на Джеферсън. На масата в ъгъла лежеше стъклен капак.

– Стъклата на тези прозорци са оригинални, от деветнайсети век! – оплака управителят. – Нищо не може да ги замени!

– Надявам се, че това място не е включено в списъка на световното културно наследство – подхвърли Малоун в опит да свали напрежението.

– Напротив, включено е – възрази управителят. – Още през хиляда деветстотин осемдесет и седма.

Малоун се усмихна. Това със сигурност щеше да се хареса на Стефани. Колко ставаха паметниците на културата, които беше унищожил? Четири? А може би пет?

Някъде из сградата се отваряха прозорци. Димът бързо се разсейваше. Към тях се присъедини жена на средна възраст с тъмночервена коса и бяла, изпъстрена с лунички кожа. Представи се като главен куратор, отговарящ за произведенията на изкуството в имението. Лицето ѝ помръкна в мига, в който установи липсата на колелото.

– То е уникат – въздъхна тя. – Единствен екземпляр в целия свят.

– Кой е бил тук? – попита Дейвис, обръщайки се към Малоун.

– Един стар приятел, който явно ми има зъб.

Направи им знак да го последват в библиотеката, оставяйки кураторката и управителят да си говорят в кабинета. Там им обясни кой е Джонатан Уайът и добави:

– За последен път го видях преди осем години, на заседанието на комисията за вътрешно разследване, която го уволни.

Дейвис измъкна телефона си, набра някакъв номер и продиктува името на Уайът. Послуша известно време, после прекъсна връзката.

– В момента е на свободна практика – обяви той. – Наемник, готов да изпълнява всякакви поръчки. Живее във Флорида.