Сам Крайстър: Шифърът на Камелот

Кръв

УЕЛС, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

Зад древните назъбени стени на замъка, високо в слънчевата стая 1на източната кула, писъците на невинния пронизват съня му.

Мирдин 2надига изпосталялото си и заприличало на скелет тяло от грубия дървен нар под тясната ниша на прозореца. Не му е нужно да поглежда към часовник. И така знае, че е полунощ. Знае, че под бледата светлина на луната крехката Земя отново е разтърсена от бурята на зло.

Усеща силното притегляне.

Загръща високата си кокалеста фигура с дебел син плащ и се спуска по витите, протрити от времето стъпала. В подножието им спира, за да си поеме дъх и да събере сили за това, което му предстои.

Отново усеща могъщата сила.

Затътря се по тъмния коридор и припряно отваря големите сводести врати.

АНТИКС РОУ, КЕНСИНГТЪН, МЕРИЛЕНД

Кръвта от прободната рана в корема на Амир Голдман се стича през пръстите му и капе по тъмните дъски на пода в антикварния магазин, с който си изкарва хляба вече повече от трийсет години.

Вдовецът се свлича на колене. Умира и го знае. Изпитва дълбока тъга, но не заради няколкото години живот, които ще изгуби, а защото бе лишен от възможността за изкупление. Беше му отказан шанс да докаже, че неговото обикновено, нещастно, жалко човешко битие е струвало нещо.

Величието беше на една ръка разстояние и той го пропусна.

Ако не беше толкова алчен, това нямаше да се случи и щеше да осъществи сделка, за която хората от антикварния свят да говорят векове наред. Името му щеше да се споменава наред с тези на Гилдас и Малори, на Джефри от Монмаут и на Кретиен дьо Троа 3. Голямата тайна щеше да излезе наяве.

Амир Имануел Голдман щеше да е този, който я разкрива.

Което, предполага той, е причината в момента да умира.

УЕЛС, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

Стаята на пророчествата е студена и съвършено кръгла, осветена от непалени досега девствени свещи, направени от лойта на принесени в жертва животни.

Пламъците трепват, когато влиза. Погледът му се вдига към сводестия таван, после се насочва към дванайсетте уникални прозореца под него. На всеки от тях е изобразен мъжът, чието съществуване е толкова митично, колкото това на самия Мирдин.

Старецът знае кое е истина и кое не е. Знае и го пази в тайна. Така, както е правил в продължение на цяла вечност. Отправя се към гигантския каменен купел, изсечен от благословените ирландски скали преди повече от пет хиляди години.

От огледалната повърхност на свещения купел обратно към него се взира плетеница от бяла брада и бяла коса, присвити очи и лице с набръчкана кожа.

Повърхността трепва и се надига. Малките вълнички се превръщат във вълни. Водата се завихря и започва да искри като дъга. Купелът на познанието се разтриса. Мирдин се вкопчва в широкия съд, за да му попречи да се разцепи.

Това е, което иска.

Иска него.

Суровата енергия се влива в ръцете му, попива в плътта, в кръвта и в органите. Изумителната сила се натрупва в тялото му, докато Мирдин усеща как кожата му всеки миг ще се разцепи и ще избухне.

Умът му се изпълва с непоносимо ярка светлина.

Видението започва.

Сега трябва да го понесе. Да го изстрада в цялата му оглушителна яснота.

АНТИКС РОУ, КЕНСИНГТЪН, МЕРИЛЕНД

Амир Голдман се гърчи от болка в краката на надвесилия се над него млад мъж. Убиецът с ножа се отпуска на колене до кървавия паркет и докосва утешително лицето му.

– Не се съпротивлявай. Всичко ще свърши след минута, дори по-малко.

Старият търговец се чувства слаб и замаян. Замъглените му очи се взират в мъжа, който търпеливо го гледа.

Убиецът се изправя и отстъпва крачка назад от червената река в краката си. Вдига ръка, за да провери колко е часът, после продължава търпеливо да чака.

Агонията на Амир е към края си. Той отваря уста за последни глътки въздух. Коленете му се повдигат към главата и тялото му се свива в ембрионална поза сред локвата кръв – фатална пародия на начина, по който е дошъл на този свят преди повече от седемдесет години. Античният паркетен часовник успокояващо отмерва поредната минута. Уморените очи на стареца се затварят и той започва да брои миговете тишина между ударите.

– Амир?

Болката избледнява, заличена от полъха на махалото, нежна като ръката на покойната му съпруга. Докосване, което не е усещал вече двайсет години.