Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Вашингтон, 30 януари 1835 г.

11:00 ч. сутринта

Президентът Андрю Джаксън погледна насочения в гърдите му пистолет. Странна, но все пак позната гледка за човек, който почти цял живот беше воювал. Току-що бе напуснал ротондата на Капитолия и сега крачеше към източния портал. Настроението му беше в тон с мрачния ден навън. Придвижваше се с помощта на своя финансов министър Леви Удбъри и на верния си бастун. Тази година зимата беше сурова и се отразяваше зле на мършавото му шейсет и седем годишно тяло. Мускулите му бяха необикновено сковани, а белите му дробове — постоянно задръстени.

Беше напуснал Белия дом само защото искаше да се сбогува с един стар приятел. Уорън Дейвис от Южна Каролина бе изкарал два мандата в Конгреса, веднъж като демократ, подкрепящ Джаксън, и втори път като нулификатор. Неговият противник и бивш вицепрезидент Джон К. Калхун беше създал партията на нулификаторите, чиито членове смятаха, че всеки щат трябва сам да избере на кои федерални закони да се подчинява. За Джаксън това беше пълна глупост, дяволска работа. Ако това се случеше, държавата със сигурност щеше да се разпадне, което може би беше истинската цел на тези хора. Слава богу, че в Конституцията беше изрично записано единно управление, а не някаква свободна лига, чиито членове правят каквото им хрумне.

Народът беше най-важното, а не щатите.

Първоначално беше решил да не присъства на погребението, но после бе размислил. Той харесваше Уорън Дейвис въпреки политическите различия помежду им. Затова изтърпя потискащо дългата траурна проповед на свещеника — животът е труден, особено за възрастните , и прочие, след което се приближи до ковчега, промърмори кратка молитва и слезе в ротондата.

Стотици бяха дошли с единствената надежда да го зърнат. Той обичаше вниманието. В центъра на тълпата винаги се чувстваше като баща, заобиколен от децата си. Щастлив от тяхната привързаност, обичащ ги като истински родител. Освен това имаше с какво да се похвали. Съвсем наскоро беше изпълнил почти невъзможната задача да изплати напълно външния дълг, който страната бе натрупала през петдесет и осемте години на съществуването си. Това се случи на шестата година от мандата му и не остана незабелязано от многобройните му привърженици, част от които бяха тук и шумно го аплодираха. Един от министрите в кабинета му беше подхвърлил, че хората са се събрали тук с единствената надежда да зърнат него, Стария орех , въпреки кучешкото време.

Той се бе усмихнал на сравнението, но комплиментът бе предизвикал и доста подозрения.

Знаеше, че мнозина очакват той да се кандидатира за безпрецедентен трети мандат, а сред тях имаше и негови съпартийци с амбиции за президентския пост. Враговете бяха навсякъде, но най-вече тук, в Капитолия, където представителите на Юга ставаха все по-дръзки, а тези на Севера — откровено арогантни.

Поддържането на равновесие бе трудно, дори за човек с твърда ръка като него.

Но по-лошото беше, че самият той започваше да губи интерес към политиката. Всички големи битки бяха зад гърба му. До края на политическата му кариера оставаха само две години. Затова беше сдържан по въпроса за трети мандат. Ако не за друго, то поне защото подобна възможност държеше враговете му на разстояние.

Дълбоко в себе си знаеше, че няма да се кандидатира. Щеше да се оттегли в Нашвил. У дома, в Тенеси и любимия си Хърмитидж.

Но първо трябваше да реши въпроса с пистолета.

Добре облеченият непознат с гъста черна брада беше изскочил от тълпата. Лъскавият пистолет в момента беше насочен към гърдите му. Генерал Джаксън беше водил победоносни сражения с англичани, испанци и индианци. Зад гърба си имаше и един успешен дуел, по време на който бе убил противника, за да спаси честта си. Не изпитваше страх от никого. Най-малкото пък от този глупак насреща си, чиито устни и ръка видимо трепереха.

Младият мъж натисна спусъка. Ударникът изщрака. Капсулата се взриви.

Острият звук отекна в каменните стени на ротондата. Но барутът в цевта не се запали, тъй като нямаше искра. Засечка.