Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Уайът нямаше намерение да напусне сградата от приземния етаж. Планът му беше да се спусне в мазето, да се измъкне през служебния вход в северния край и да изчезне в близката гора. Този вариант изглеждаше най-сигурен, особено предвид суматохата в източната част на къщата. Освен това Малоун беше тук, някъде съвсем наблизо. И вероятно си пробиваше път към входното фоайе.

Уайът спря в салона и се ослуша. Димът беше все така гъст. Наоколо беше пусто. Малоун вероятно вече бе заповядал да отцепят сградата. После му хрумна нещо и погледът му бавно се плъзна към тавана. Разбира се. Точно това трябва да направи.

Бат, Северна Каролина

Нокс наблюдаваше лицата на тримата капитани, върху които се беше изписало смайване. Самият той също беше впечатлен от току-що прослушания запис. Куентин Хейл имаше право да се наслаждава на момента. Кой би допуснал, че Първата дама на Съединените щати има романтична връзка с началника на канцеларията на Белия дом?

– Откога продължава това? – попита Когбърн.

– Достатъчно дълго, за да бъде отречено. Разговорите между двамата са, меко казано, смущаващи. Никога досега подобно нещо не се е случвало в американската политика. Новината със сигурност ще подлуди медиите и обществеността, а Даниълс ще се превърне в абсолютен фигурант до края на мандата си.

На това нямаше какво да възрази дори Едуард Болтън, който по принцип се отнасяше скептично към всички идеи на Хейл, смятайки ги за егоистични и непрактични, а понякога и откровено глупави.

– Ами нека да го използваме – обади се Сюркуф. – Защо да чакаме!

– Моментът трябва да бъде подбран изключително внимателно – възрази Хейл. – Между другото аз вече разполагах с този запис, когато отидох в Белия дом да се моля , по вашите думи. Истинската причина за появата ми там беше да проверя дали и как можем да използваме информацията. Помолих правата ни да бъдат възстановени и получих отказ. На практика това почти ни лишава от избор, но съвсем не означава, че трябва да притиснем директно президента. Далеч по-добре е да окажем натиск върху двамата участници в аферата. Да им разясним последиците и да изчакаме реакцията. Каквато и да бъде тя, ползата за нас ще бъде гарантирана.

Нокс беше напълно съгласен с този аргумент. Първата дама и началникът на канцеларията безспорно имаха най-силно влияние върху президента Даниълс. Но дали щяха да го използват в полза на Общността? Едва ли. Всякакви надежди в тази посока биха били наивни. Лично за себе си той беше убеден, че сделката с НРА е далеч по-надеждна в сравнение с бурята, която щеше да връхлети потъващия кораб.

– Те сами ще изберат какво да кажат на Даниълс – продължи Хейл. – Нас то не ни интересува. Искаме само едно: правителството на Съединените щати да възстанови законните ни права.

– Как се сдоби с тези записи? – попита Болтън. – Няма ли опасност чрез тях да стигнат до нас? Откъде знаеш, че не са те изиграли? Тая работа ми се струва чиста фантастика. Твърде хубава, за да бъде вярна. Може би са ни заложили капан.

– Добър въпрос – подкрепи го Когбърн. – Нещата наистина изглеждат нагласени.

– Защо сте толкова подозрителни, господа? – въздъхна Хейл. – Вече повече от година поддържам връзка с тази жена. И тя споделя е мен неща, които в никакъв случай не би трябвало да споделя.

– Тогава защо подслушваш телефона ѝ? – контрира Болтън.

– Нима мислиш, че тя ми казва всичко, Едуард? – изгледа го Хейл. – Освен това без гласа на Първата дама ние не разполагаме с нищо. Това е причината да поема риска е подслушването на телефоните ѝ. И слава богу, че го направих, защото в противен случай нямаше да разполагаме с толкова убедителни доказателства.

– Все още се опасявам, че всичко може да се окаже капан – възрази Когбърн.

– Ако е постановка, значи сме станали обект на заговор от най-високо ниво – заяви Хейл. – Но аз залагам главата си, че не е така. Нещата са истински.

– Въпросът е дали ние трябва да си заложим главите – рече Болтън.

Малоун се промъкна по коридора, който пресичаше втория етаж от север на юг. Никога досега не беше стъпвал в Монтичело, но от онова, което знаеше за Томас Джеферсън, стигна до заключението, че в другия край непременно има още едно стълбище. Легендарният президент бе известен с любовта си към всичко френско – стаите с високи тавани, куполите, нишите за леглата, капандурите, тесните вътрешни стълбища. Всичко това беше типично за френската архитектура. Както и симетрията. Което означаваше, че в северната част на сградата със сигурност имаше още едно стълбище, което водеше надолу. Но преди това трябваше да премине покрай балкона над входното фоайе, през което коридорът вече започваше да се пълни със задушлив дим.