Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Уайът подхвърли следващата граната към тях и бързо извърна глава. Блесна ярка светкавица, изригнаха облаци гъст дим. Разнесоха се писъци на ужас.

– Оттук – запази самообладание екскурзоводът.

Уайът надникна иззад импровизираната завеса. Точно навреме, за да види как служителят насочва групата към оранжерията и чистия въздух отвъд нея. Вече можеше да обърне внимание на колелото с шифъра, което се намираше на по-малко от метър от него.

Малоун се втурна към главния вход на Монтичело, следван от управителя. През отворената остъклена врата в дъното на фоайето излитаха гъсти кълба дим, чуваха се уплашени писъци. Нещо ставаше. Неколцина туристи с разширени от ужас очи панически се блъскаха на прага, опитвайки се час по-скоро да излязат навън.

– Какво има там? – попита Малоун и посочи суматохата вляво от себе си.

– Частните покои на Джеферсън – отвърна управителят. – Библиотеката, кабинетът и спалнята.

– Там ли е изложено колелото?

Мъжът кимна.

– Останете тук и не пускайте никого да влиза – заповяда Малоун и измъкна пистолета си.

Вече беше разбрал, че не става въпрос за разрушителна бомба, а само за контролирана експлозия, предназначена да предизвика паника и да отклони вниманието. Същата като предишната вечер при нападението срещу мъжете, оборудвани с прибори за нощно виждане.

Кой, по дяволите, се бе появил тук?

Уайът измъкна от джоба си голям найлонов плик. Размерите на колелото бяха по-големи от очакваното, но все пак щеше да се побере в плика. Трябваше да пипа внимателно, тъй като дървените дискове изглеждаха крехки. Все пак бяха на повече от двеста години.

Той отиде в кабинета и вдигна стъкления похлупак. Успя да пъхне уреда в плика, а после прибра и двата диска, които бяха изложени отделно. Май щеше да се наложи да притисне пакета до гърдите си, за да не повреди уреда. Претегли го на ръка. Не повече от два килограма и половина. Нямаше да има проблеми.

Малоун прекоси стая с бледозелени стени и голяма камина. Над бялата полица беше окачен женски портрет. Вратата в дъното явно водеше към прочутата Светая светих на Джеферсън в южното крило, за която беше чел.

Той стисна пистолета и бутна вратата. Посрещна го стена от гъст дим. На светлината от високите френски прозорци в дъното успя да зърне неясните силуети на паникьосани хора, които се блъскаха към обляна от слънцето веранда е цветя в големи саксии. Напълни дробовете си е въздух и се втурна напред. Придържаше се близо до стената, като използваше прикритието на дълъг шкаф. Вляво от него се издигаха тесни лавици с книги с кожени корици. Високият таван се крепеше на арки, които свършваха пред осмоъгълна ниша. Там някакъв мъж прибираше колелото в голям найлонов плик.

Малоун напрегна взор и успя да различи чертите му. Мъжът му беше познат. Изведнъж всичко дойде на мястото си.

Уайът усети някакво движение в мъглата. Някой беше влязъл в библиотеката. Той довърши работата си и пъхна плика под мишница. В свободната му ръка се появи пистолет. Видя лицето на новодошлия и срещна погледа му. Котън Малоун. Пръстът му натисна спусъка.

Малоун избегна куршума на Уайът, снишавайки се зад дървения шкаф. Колко време беше изтекло от последната им среща? Може би осем години, ако не и повече. Не знаеше какво бе правил бившият агент, след като го бяха изхвърлили от службите. Носеха се слухове, че е преминал на свободна практика, но това беше всичко.

Именно този човек беше използвал името на Стефани Нел, за да го подмами в хотелската стая. Той беше авторът на писмото и на всички манипулации, целящи да объркат полицията и Сикрет Сървис.

Типичният стил на Уайът. От мъглата излетя някакъв предмет и се затъркаля към него. Малък и кръгъл. Малоун светкавично извъртя глава и затвори очи.

Уайът прекоси спалнята и се насочи обратно към салона. Много му се искаше да остане и да премери сили с Малоун, но това беше невъзможно.

Поне засега.

Беше успял да вземе колелото. Само това имаше значение. Надяваше се с негова помощ да открие двете липсващи страници от протоколите на Конгреса. А ако това се окажеше невъзможно, просто щеше да го унищожи и да приключи с всичко. Така никой нямаше да спечели. Но в момента все още не беше сигурен.

Малоун реши, че няма смисъл да преследва Уайът. Знаеше, че всички помещения на приземния етаж са разположени в кръг около входното фоайе. Отвори една врата вдясно от себе си. Пред очите му се разкри коридор с дължина около седем-осем метра, който стигаше до входното фоайе. Димът бавно напредваше към него. Видимост почти нямаше. Уайът едва ли щеше да се насочи към главния вход. Вдясно се виждаше стръмното стълбище за втория етаж, препречено от верига, на която беше окачена табелка с надпис "Вход забранен". Припомни си разположението на фоайето. Стълбището за втория етаж се намираше в дъното. След кратко колебание той прекрачи веригата, решил да заеме позиция някъде по-нагоре.