Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Компютрите са на отделно захранване – поясни Вокио и посочи синкавото сияние на мониторите. – Какво става, за бога?

Не можеше да му каже, че хората отвън възнамеряваха да ги убият.

Затова предпочете просто да повтори настояването си:

– Хайде, трябва да тръгваме.

Малоун нямаше за цел ликвидирането на нападателите. Близките попадения на куршумите му трябваше само да накарат шофьора да включи двигателя и да се оттегли. И номерът мина. Колата изрева, гумите изсвистяха. Вторият стрелец изведнъж осъзна, че е останал без прикритие. Стърчеше в центъра на паркинга абсолютно сам, лесна мишена под ярката светлина на луминесцентните лампи. Лишен от избор, той натисна спусъка. Дългият откос надупчи колата на Малоун и пръсна стъклата ѝ.

Приклекнал зад една от вратите, Малоун чакаше удобния момент. Оловото пронизваше метала с тъп и доста неприятен звук. Когато стрелбата спря, той се изправи, прицели се и пусна един куршум в рамото на противника си. Той се олюля и рухна на мокрия асфалт.

С няколко скока Малоун се озова при него и изрита автомата му встрани. Мъжът се гърчеше от болка, от раната му бликаше кръв. Дърветата се разклатиха от нов порив на ураганния вятър.

Малоун се огледа. И не пропусна да отбележи, че светлините в близката сграда бяха угаснали.

Нокс кацна в Грийнвил, Северна Каролина. Беше напуснал Ню Йорк на борда на самолета на Общността, пилотирайки лично малката, побираща 12 пътници машина. Това не беше проблем за него, бившия военен пилот. Беше постъпил във Военновъздушните сили по настояване на баща си, а шестте години активна служба му се бяха отразили добре. Синовете му бяха последвали неговия пример. В момента единият изпълняваше бойна задача в района на Близкия изток, а другият се готвеше да постъпи в армията. Той се гордееше е желанието на синовете си да служат на страната си. И те бяха добри американци, също като него.

Малкото регионално летище се намираше на четирийсет минути път от Бат. Без да губи време, Нокс се насочи към черния линкълн навигейтър, паркиран до частния хангар на Общността. Фиктивно самолетът и сградата бяха собственост на една от компаниите на Хейл. Тя плащаше заплатите на трима редовни пилоти, но Нокс никога не се беше възползвал от услугите им. По време на тайните си мисии предпочиташе да лети сам. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Все още беше силно обезпокоен от случилото се в Ню Йорк. Слава богу, че беше успял да се измъкне жив и здрав.

Отключи колата и хвърли сака си на задната седалка. Наоколо беше пусто, както всяка съботна вечер. С крайчеца на окото си отбеляза някакво движение и рязко се завъртя. От мрака изплува неясна сянка.

– Чаках те.

Нокс напрегна взор, но лицето насреща му беше само едно размазано петно.

– Трябваше да ти видя сметката – изсъска той.

– Странно, но и аз си помислих същото за теб – засмя се жената.

– Отношенията ни приключиха!

– Аз не мисля така – направи крачка напред Андреа Карбонел. – Ние с теб все още сме много далеч от раздялата.

Малоун прибра оръжията на нападателите си и хукна към входа на сградата. Стъклената врата се оказа разбита също като електронната ключалка. Той влезе във фоайето и потърси укритие зад канапето, заобиколено от няколко стола. Едната стена беше заета от дългото гише на рецепцията. Асансьорите бяха точно срещу него. Три двойни остъклени врати водеха към вътрешността, където по всяка вероятност се намираха кабинетите. Всички бяха тъмни. В дъното се виждаше още една стъклена врата, от която се излизаше в задния двор. Очите му откриха стълбището, над което имаше червен надпис "Изход", захранван от батерии.

Промъкна се предпазливо натам и бутна вратата. Ушите му доловиха някакви звуци. Стъпки. Над главата му.

Уайът тръгна по коридора, следван от Вокио. Част от вратите от двете им страни бяха отворени. Аварийното осветление сочеше пътя към стълбището. Беше достатъчно силно, за да се вижда входната врата, която зееше отворена.

Той сграбчи ръката на Вокио, направи му знак да мълчи и го дръпна в първата отворена врата. Помещението, в което се озоваха, приличаше на заседателна зала с остъклена външна стена. Дъждът барабанеше по стъклата, осветени сравнително добре от лампите на паркинга долу. Уайът направи знак на учения да застане в ъгъла и предпазливо надникна в коридора. Точно навреме, за да зърне неясните силуети на двама мъже с автомати, които се появиха в далечния край. Стори му се, че и двамата са оборудвани с очила за нощно виждане. Разбира се, в това нямаше нищо чудно. Хората се бяха подготвили.