Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

Уставът изискваше справедлив процес. Обвиняемият трябваше да бъде изправен пред съдебен състав, съставен от членове на екипажа, включително капитана, и председателстван от боцмана. Съдбата му щеше да се реши чрез обикновено мнозинство, а ако бъдеше признат за виновен, присъдата щеше да бъде само една. Смърт. Бавна и мъчителна.

Хейл си спомни разказа на баща си за някакъв предател, осъден преди много години. Прибегнали до един от старите способи: удар с усукан камшик от всеки член на екипажа, само по веднъж. Осъденият бил мъртъв още преди да се изредят половината моряци.

Реши, че няма смисъл да чака боцмана. Вече минаваше полунощ, но секретарят му със сигурност беше на поста си. Той никога не се оттегляше преди Хейл. Повика го на висок глас. Минута по-късно вратата се отвори.

– Свикай членовете на екипажа! – заповяда Хейл. – Веднага!

Касиопея запази спокойствие. Очевидно предчувствието на Дани Даниълс се беше оказало вярно.

– Омъжена ли сте? – попита Първата дама.

Гостенката ѝ поклати глава.

– А имате ли човек, на когото държите?

Тя кимна.

– Обичате ли го?

– Казах му, че го обичам.

– А наистина ли изпитвате подобни чувства към него?

– Не бих могла да му ги покажа по друг начин.

Тънките устни на по-възрастната жена се разтеглиха в многозначителна усмивка.

– Бих желала нещата да бяха толкова прости и за мен. А той обича ли ви?

Касиопея кимна.

– Срещнах Дани, когато бях на седемнайсет. Година по-късно се оженихме. Още на втората среща му казах, че го обичам. Той го направи на третата. Винаги си е бил малко по-бавен. Така станах свидетел на цялата му политическа кариера. Започна като съветник в общината и стигна чак до Белия дом. Ако не беше убил малката ни дъщеричка, със сигурност щях да го обожавам.

– Той не я е убил.

– Напротив. На колене съм го молила да не пуши у дома и да внимава с пепелта. По онова време никой не говореше за пасивното пушене. Аз просто не исках мъжът ми да пуши и толкова. – Изричаше думите бързо, сякаш нещо изведнъж ги беше отприщило. – Непрекъснато преживявам онази ужасна нощ. Отново си спомних за нея днес, когато ми казаха за покушението. Намразих Дани в мига, в който ме хвърли през прозореца. Намразих го заради твърдоглавието му, намразих го, защото не успя да спаси Мери… – Замълча за миг, овладя се и добави: – Но въпреки това го обичам.

Касиопея мълчеше.

– Обзалагам се, че ме мислите за луда – въздъхна Първата дама. – Но когато ми казаха, че ще бъда разпитана от външен човек, реших да бъда откровена. Вярвате ли, че говоря открито?

В това Касиопея беше абсолютно сигурна.

– На кого казахте за планираното пътуване до Ню Йорк? -попита тя.

Лицето на Полин Даниълс се сгърчи. Сините ѝ очи се насълзиха, а Касиопея неволно се запита какви ли мисли минаваха през главата на тази изстрадала жена. Доколкото беше информирана, Първата дама беше личност, уважавана в обществото, за която никой никога не беше казал лоша дума. Винаги се беше държала по подходящ начин, но явно беше скривала истинските си чувства сред относителната сигурност на тези стени, които бяха нейният дом в продължение на почти седем години.

– На приятел – прошепна тя. – На един много близък приятел.

В очите ѝ се четеше още нещо.

– Приятел, който искам да остане далеч от съпруга ми.

Мериленд

Уайът наблюдаваше развоя на събитията на петдесетина метра от него. Котън Малоун се справяше добре с двамата нападатели, които се бяха появили на паркинга. Карбонел беше познала и за тях.

– Какво става долу? – попита Вокио, докато се приближаваше към прозореца.

– Трябва да вървим – обърна се да го погледне Уайът.

Изтрещяха нови изстрели. В очите на учения се появи животински страх.

– Трябва да извикаме полиция!

– Къде са данните?

– Тук – отвърна Вокио и му показа някаква флашка.

– Дайте я.

Ученият се подчини.

– Защо изобщо дойдохте тук? – попита той.

Странен въпрос.

– Още преди няколко часа я изпратих по имейла на директора на НРА – поясни др Вокио.

Ето каква била работата. Странно, че Карбонел беше пропуснала тази малка подробност. Но защо ли не беше изненадан?

– С кола ли сте?

– Да, паркирана е отзад.

– Вземете ключовете и да вървим – подкани го с жест Уайът.

Разнесе се силно пропукване и осветлението угасна. Останаха да светят единствено трите монитора. Утихна дори вентилационната система. Тревогата му бързо се покачи от оранжево на червено. Май и те бяха обект на тази атака.