Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– Не знам дали радостта ви е искрена, защото бях обвинена в заговор за убийството ви – отвърна на президента тя. – Но след като сте жив и здрав, възниква въпросът какво търсим тук, нали?

– Нещата не са добри – мрачно отвърна президентът. – И то никак.

Бат, Северна Каролина

Хейл слезе от "Адвенчър" и пое по дървения кей. Екипажът сръчно привързваше платнохода към шейсетметровия пристан. Есенното слънце залязваше на запад и във въздуха вече се усещаше вечерният хлад. Цялата земя около устието на реката беше собственост на Общността. Беше разделена поравно между четирите фамилии още преди векове. Същото се отнасяше и за речния бряг. На три километра навътре в сушата се намираше Бат – днес просто едно затънтено селце с 267 жители, което не напомняше с нищо за някогашната си слава. Повечето от сградите му бяха вили и рибарски хижи. Една четвърт от земята, която принадлежеше на фамилията Хейл, се поддържаше безупречно. Край гората се издигаха четири къщи – по една за него и за трите му деца. Той живееше тук през повечето време. Когато се налагаше, отсядаше в апартаментите си в Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонконг. Останалите родове живееха по същия начин още от 1793 г., когато бе създадена Общността.

Хейл се качи на чакащия го малък електромобил и го подкара към дома си сред горичката от дъбове, ели и кипариси. Къщата му беше построена през 1883 г. в стил "Кралица Ана", с неправилни форми и стръмни стрехи и покриви. На трите етажа имаше общо 22 стаи, всяка от тях с балкон или веранда. Масленозелената фасада излъчваше топлина и стил, подчертани от бледочервените и сиви керемиди на покрива, прозорци с малки стъкла и вратите от тежък махагон с фина дърворезба, изработени във Филаделфия и пренесени до тук с кораб. От пристанището ги бяха превозили с помощта на волски каруци.

Предшествениците му знаеха как да живеят. Бяха изградили огромна империя, която бяха завещали на следващите поколения. Това го задължаваше да преодолее сегашните трудности, за да не бъде последният представител на един славен род.

Хейл спря електромобила и се огледа. Наоколо беше тихо като в църква. Бледите лъчи на залязващото слънце прорязваха здрача над пътечката. Малоброен екип поддържаше имението в безупречен вид. Някогашната мандра беше преустроена в работилница, а старата сушилня беше превърната в комуникационно-охранителен център. Много от помощните постройки отдавна ги нямаше, но изградените от дебели талпи обори все още бяха на мястото си и съхраняваха най-различна селскостопанска техника. Хейл много се гордееше с лозята си, които раждаха най-сладкия мискет в щата. Все още не знаеше дали някое от децата му се бе прибрало в имението. Всички те отдавна бяха пораснали, имаха семейства, но все още нямаха собствени деца. Работеха в семейните фирми и бяха напълно наясно с наследството си, но не и с неговите отговорности. По традиция бащата ги споделяше само с един тях, избран предварително. И до ден-днешен сестрата и братът на самия Хейл нямаха никаква представа за съществуването на Общността. Времето за избор на наследник наближаваше. След него щеше да започне продължителен процес на обучение и въвеждане в работата – точно както баща му беше постъпил с него.

Представи си събитията, които ставаха на около километър и половина оттук. Тримата капитани, също глави на големи семейства, се подготвяха за срещата си с него. Напомни си, че трябва да се сдържа. Веднъж в историята – някъде през 1835 г. – фамилията на Хейл беше действала, без да се съобразява с останалите. Сега ставаше обратното.

Той натисна педала и електромобилът потегли.

Покритата с чакъл алея граничеше с една от най-плодородните соеви ниви. В гъсталаците отвъд нея обитаваха сърни. От там долиташе дълбокият алт на невидим кос, който довършваше дълга любовна балада. Първият Хейл беше пристигнал в Америка от Англия през 1700 г. Пътуването му през океана бе продължило толкова дълго, че малките зайчета, които носел със себе си, родили три поколения.

Енергичен, умен и очарователен мъж с разнообразни умения , Джон Хейл пристигнал точно по Коледа в Чарлстаун, Южна Каролина. Три дни по-късно поел на север по тайни пътеки, известни само на местните. След две седмици открил река Памлико и си харесал един залив с гористи брегове, където си построил къща. После изградил и пристанище, защитено от нападение по вода, но с излаз към морето на изток. Кръстил го Бат, а пет години по-късно успял да включи града в официалните регистри на щата.