Стив Бери - Шифърът на Джеферсън

– На твое място бих действал крайно предпазливо.

– Точно така мисля да постъпя.

– Докладвай в момента, в който го прибереш. О, и още нещо, Клифърд… Не искам повече ходове като днешния, ясно?

– Това означава ли, че ти ще се заемеш с останалите трима?

– Да, в момента, в който акостирам.

Хейл затвори.

Ето нещо, което можеше да свърши още днес.

Погледна двата ламинирани листа.

Опитът на прапрадядо му да убие Андрю Джаксън през 1835 г. беше имал изключително тежки последици.

И тогава както сега Общността била разкъсвана от раздори. В резултат представител на фамилията Хейл заповядал на своя боцман да ликвидира президента на Съединените щати.

За целта боцманът наел безработния бояджия Ричард Лорънс. Преди покушението този човек бил направил опит да застреля собствената си сестра и бил заплашил със смърт още двама души, очевидно повярвал, че Джаксън е убил баща му. Едновременно с това смятал себе си за крал на Англия и гневно обявил, че Джаксън е отмъкнал част от кралското му наследство. Освен това обвинявал президента за голямата безработица в страната и за бързото обедняване на хората.

Тоест не било особено трудно да бъде убеден да приеме задачата.

Проблемът бил самият Джаксън, който се затворил в Белия дом през суровата зима на 1834 г. и не излизал никъде. Напуснал го само за да присъства на едно погребение в Капитолия. Узнали навреме затова, съзаклятниците бързо прехвърлили Лорънс във Вашингтон и го снабдили с два пищова. Лудият бояджия успял да се смеси с тълпата и търпеливо дочакал мига, в който се изправил лице в лице с жертвата си.

Но провидението спасило живота на Стария орех. И двата пищова засекли поради влажния барут.

Джаксън веднага обвинил сенатора от Мисисипи Джордж Пойндекстър в заговор за убийство. Сенатът започнал официално разследване, което завършило без резултат. Пойндекстър бил оневинен. През това време обаче Джаксън вече бил набелязал жертвата си.

Хейл научи подробностите от дядо си.

С шестимата президенти преди Джаксън се работело лесно. Джордж Уошингтън си давал ясна сметка за заслугите на Общността по време на революцията. Адамс – също. Дори Джеферсън я толерирал, особено след като получил съществена помощ от нея по време на войната с берберските пирати. Неприятното усещане за нерегламентирани контакти между властта и незаконните структури бързо се разсеяло. Мадисън, Монро и вторият Адамс не създавали никакви проблеми.

Но после в Белия дом се появил глупакът от Тенеси, решен да промени всичко. Джаксън започнал война на живот и смърт с Конгреса, Върховния съд и пресата. Изправил се срещу всички. Той бил първият президент в историята на страната, номиниран от политическа партия, а не от отделни политически лидери, който провел пряка кампания сред народа и спечелил високия пост единствено благодарение на себе си. Ненавиждал политическия елит и започнал борба срещу влиянието му в мига, в който поел властта. Вършел това, въпреки че вече прибягвал и до помощта на пиратите – през 1812 г. сключил сделка с Жан Лафит, благодарение на когото спасил Ню Орлиънс от британска окупация. Фактически той дори харесвал Лафит, но това не му попречило години по-късно, вече като президент, да се изправи срещу него по време на възникнал спор с Общността, който би трябвало да бъде решен без проблеми. Капитаните по онова време искали да запазят мира и отстъпили. Но не и фамилията Хейл. В крайна сметка те му изпратили убиеца Ричард Лорънс.

И тогава обаче, също както се беше случило днес, опитът за убийство се провалил. За късмет Лорънс бил обявен за психично болен и бил затворен в лудница. До края на живота си през 1861 г. той така и не изрекъл нито една смислена фраза.

Възможно ли бе подобен късмет да се повтори и след днешното фиаско?

Отвъд остъклените стени на салона се появи силуетът на ферибота "Бейвю", отправил се на поредния си курс през Памлико на юг към Орора.

Домът на Хейл беше близо. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Пътят, предначертан от великия му прапрадядо, беше все така трънлив. Андрю Джаксън беше нанесъл дълбока рана на Общността, която продължаваше да кърви.

Надявам се, че безумният път, но който си поел, ще доведе до твоето унищожение.

Няма да стане, жалък мръснико!

В салона се появи личният му секретар. Хейл му беше възложил задачата да открие останалите трима капитани.

– Намират се в имението на Когбърн – докладва мъжът.