Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— А гатанката с ритмомахия беше от математиката — продължих аз. — Значи Колона няма пак да използва математика. Мисля, че всеки път избира различна дисциплина.

Едва когато Пол се смая от яснотата на моето мислене, аз осъзнах, че ролята ми вече е променена. Сега бяхме равни, съдружници в голямото начинание.

Започнахме да се срещаме всяка вечер в „Бръшляна“. По онова време той поддържаше Председателската стая в приличен вид, защото очакваше Джил да надникне всеки момент. Аз вечерях горе с Джил и Кати, която само след броени седмици щеше да се включи в юруша, после слизах долу при Пол и Франческо Колона. Смятах, че няма нищо лошо в това да я оставям сама — нали си имаше предостатъчно грижи да се подготви за приемане в клуба. Заета с ритуалите, тя сякаш не забелязваше отсъствията ми.

Но вечерта, след като за трети път пропуснах утринното бягане, всичко се промени. Мислех, че съм на косъм от решението на гатанката, когато тя по чиста случайност разбра как прекарвам времето си далече от нея.

— Това е за теб — каза тя, влизайки в нашата стая в общежитието.

Джил пак бе забравил вратата отключена, а Кати вече не чукаше, когато смяташе, че съм сам.

Носеше ми чаша супа от близкия гастроном. Мислеше, че през цялото време работя в уединение над дипломната си работа.

— Какво правиш? — попита тя. — Пак ли се бориш с „Франкенщайн“?

После видя разпръснатите наоколо книги — всяка свързана по един или друг начин с Ренесанса.

Не бях и подозирал, че може да лъжеш, без сам да усетиш. Седмици наред я бях залъгвал с какво ли не — с Мери Шели; с безсъницата; с жестоката натовареност, заради която ставаше все по-трудно да бъдем заедно — и накрая приливът ме понесе, отдалечи ме от истината тъй плавно, че всеки ден разстоянието изглеждаше същото. Мислех си, че тя знае за работата ми с Пол, но просто не желае да слуша. До това споразумение бяхме стигнали, без да разменим нито дума.

Последвалият разговор се състоеше предимно от мълчание. Тя ме гледаше, аз се мъчех да устоя на погледа. Накрая Кати остави супата върху шкафчето и закопча палтото си. Огледа стаята, сякаш искаше да запомни кое къде се намира, после прекрачи към вратата и освободи резето, преди да излезе.

Тази вечер щях да й се обадя — знаех, че го очаква, знаех, че се е прибрала сама и е седяла до телефона, както ми разказаха по-късно нейните съквартирантки — но нещо ми попречи. Фантастична любовница бе тази книга — показваше ивица голо бедро в най-подходящия миг. Точно когато Кати си тръгна, аз изведнъж проумях отговора на гатанката; и също като дъх на парфюм или поглед към дълбоко деколте, това ме накара да забравя всичко останало.

Хоризонтът в картина, това беше отговорът — точката на събиране в изобразителната перспектива. Гатанката не беше от математиката, а от живописта. По стил съвпадаше с другите гатанки, наблягаше върху характерна за Ренесанса дисциплина, развита от същите хуманисти, които явно защитаваше Колона. Търсеното измерение бе разстоянието в braccia от предния план на картината, където стоят основните персонажи, до теоретичната линия на хоризонта, където земята се среща с небето. И като си спомних проявеното от Колона предпочитание към Алберти в архитектурата, когато Пол използва „De re aedificatoria“ за разгадаване на първата гатанка, аз най-напред потърсих отново Алберти. Възнамерявам да рисувам върху пространството, пишеше Алберти в един трактат, който открих сред книгите на Пол.

„Аз решавам колко големи желая да бъдат човешките фигури на преден план. Разделям човешката височина на три части, което е пропорционално на общоприетата мярка, наречена braccio; защото, както личи по разположението на крайниците, три braccia приблизително се равняват на средния човешки ръст. Подходящото положение на централната точка над основната линия не бива да се изобразява по-високо от човешкия ръст в картината. Затова прокарвам черта през централната точка и за мен тази черта е границата, която нищо не бива да надхвърля. Ето защо хората, изобразени по-надалече, са много по-дребни от близките.“

Както личеше от придружаващите илюстрации, централната черта на Алберти представляваше хоризонта. Според неговата система тя се разполагаше на същата височина, както човешка фигура, стояща на преден план, която от своя страна беше висока три braccia. Отговорът на гатанката — колко braccia има от нозете на човека до хоризонта — бе точно този: три.

На Пол му трябваше само половин час, за да съобрази как да използва ключа. Първите букви от всяка трета дума в следващите глави изписваха новото послание на Колона.