Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Джил изброи събитията тъй старателно, че явно се опитваше да ми каже нещо. Те бяха моят шанс да се помиря с Кати. Календарът на моето изкупление.

Като любовник се бях оказал също толкова калпав, колкото и като скаут. Отклонена от истинската си цел, обичта намираше нова. През следващите седмици все по-рядко се срещах с Джил, а с Кати изобщо не се видяхме. Чух, че в „Бръшляна“ проявила интерес към някакъв абсолвент — нов вариант на предишния й спортист. Но точно тогава Пол откри нова гатанка и двамата почнахме да се чудим каква ли тайна крие криптата на Колона. Едно старо, отдавна задрямало заклинание се събуди от сън и нахълта в новия ми живот.

Събужда ме телефонен звън. Светло е. Часовникът показва девет и половина. Залитайки, ставам от леглото и отивам да вдигна, преди Пол да се е събудил.

— Спеше ли? — пита Кати.

— Донякъде.

— Не мога да повярвам, че беше Бил Стийн.

— Ние също. Какво става?

— Аз съм в редакцията. Можеш ли да дойдеш?

— Сега?

— Зает ли си?

Вече съм достатъчно буден, за да доловя в гласа й нещо, което не ми допада — нещо далечно и чуждо.

— Само да си пусна един душ набързо. Идвам след петнайсет минути.

Когато тя затваря, аз вече смъквам дрехите.

Докато се приготвям, мисля за две неща — Стийн и Кати. Мислите за тях се сменят в главата ми, сякаш някой си играе с бутона на лампа. В светлото виждам нея, но в тъмнината изниква дворът край Дикинсън, обгърнат в сняг и тишина, след като линейката е потеглила.

Връщам се и навличам дрехите в общата стая, за да не будя Пол. Докато търся часовника си, забелязвам, че стаята е по-чиста, отколкото когато си легнах. Някой е оправил килимите и е изхвърлил боклука от кошчетата. Лош знак. Чарли не е спал снощи.

После зървам какво е написано на дъската за съобщения.

„Том,

Не можах да заспя. Отивам да поработя в «Бръшляна». Обади ми се като станеш.

Връщам се в спалнята. Леглото на Пол е празно. Пак поглеждам дъската и забелязвам цифрите над текста — 2:15. Не се е връщал цяла нощ.

Пак вдигам слушалката и се каня да позвъня в „Бръшляна“, но чувам сигнала на телефонния секретар.

— Петък — изрича механичният глас, когато натискам бутоните. — Двайсет и три часа и петдесет и четири минути.

Следва обаждането, което съм пропуснал. По това време двамата с Пол бяхме в музея.

„Том, обажда се Кати. Пауза. Не знам къде си. Може вече да идваш насам. Карен и Триш искат да сервират тортата. Аз ги помолих да те изчакаме. Нова пауза. Е, сигурно ще се видим като дойдеш.“

Слушалката пари в ръката ми. Черно-бялата снимка в рамка, която й купих за рождения ден, изглежда помътняла и много по-евтина, отколкото вчера. Стане ли дума за фотографи, знам само имената на Ансел Адамс и Матю Брейди. Така и не опознах добре хобито на Кати, за да съм сигурен в предпочитанията й. В крайна сметка решавам да не взимам снимката.

Крача бързо към редакцията на „Принс“. Кати ме посреща на входа и ме повежда към фотолабораторията, като отключва и заключва всяка поредна врата. Облечена е както снощи — с тениска и стари джинси. Косата й е пристегната небрежно, сякаш не е очаквала посещение; деколтето на тениската е изкривено. От едната страна виждам златна верижка върху ключицата й, а на бедрото на джинсите има малка дупчица, през която прозира белотата на кожата.

— Том — казва тя и посочва едно момиче зад компютъра в ъгъла, — искам да те запозная със Сам Фелтън.

Сам ми се усмихва, сякаш вече се познаваме. Облечена е с долнище от хокеен екип и фланела, върху която е отпечатано: „АКО БЕШЕ ЛЕСНО ДА СЕ ПИШЕ ДОБРЕ, И «НЮЗУИК» ЩЕШЕ ДА ГО ПРАВИ“. Тя натиска копчето на касетофона до себе си и пъхва слушалка в ухото си.

— Твоят кавалер за довечера, нали? — подхвърля небрежно Сам.

Кати потвърждава, но не добавя онова, което очаквам: моят приятел. Вместо това казва:

— Сам пише материал за Бил Стийн.

— Желая ви приятно забавление довечера — казва Сам и пак посяга към касетофона.

— Няма ли да дойдеш? — пита Кати.

Доколкото разбирам, двете се познават от „Бръшляна“.

— Едва ли.

Сам махва с ръка към монитора, където се нижат редици от думи като мравуняк под стъкло. Вече ми напомня за Чарли в неговата лаборатория — този тип хора се вдъхновяват от многото работа. Винаги ще има нови статии за написване, нови теории за доказване, нови явления за наблюдение. Безконечните задачи са същинска наслада за максималистите.