Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Беше спешно.

— А когато те потърсих в стаята малко след полунощ?

— Бяхме в музея на изкуствата.

— Защо?

Насоката на разговора почва да ме тревожи.

— Извинявай, че не дойдох. Пол смяташе, че е открил криптата на Колона, и трябваше да прегледа старите карти.

Кати не изглежда изненадана. Зад думите й приижда мълчание и аз разбирам какви изводи си прави.

— Мислех, че си приключил с дипломната работа на Пол — казва тя.

— И аз така мислех.

— Едва ли очакваш да те гледам как повтаряш всичко отново, Том. Последния път не си говорихме няколко седмици. — Тя търси по-меки думи, но не ги намира. — Не го заслужавам.

Момчетата са свикнали да спорят, да си намират позиция за отбрана и да я отстояват, та макар и без желание. Усещам как по езика ми се трупат възражения, готови да бъдат използвани при самозащита, но Кати ме спира.

— Недей — казва тя. — Искам да си помислиш.

Всичко е ясно. Ръцете ни се разделят; тя оставя снимките в моята. Тихото бръмчене се завръща в лабораторията. Тишината е избягала като подритнато куче.

Иска ми се да й кажа: „Изборът е направен. Няма нужда да размишлявам. Всичко е просто: обичам теб повече, отколкото книгата“.

Но да го кажа сега, би било грешка. Работата не е в това да отговоря правилно на въпроса й. Трябва да докажа, че аз мога да се поправя; че и два пъти чупеното пак може да се залепи. Преди дванайсет часа пропуснах нейния рожден ден заради „Хипнеротомахия“. В този момент обещанията биха изглеждали фалшиви дори и за мен.

— Добре — казвам аз.

Кати вдига ръка да захапе нокътя си, после се осъзнава и спира.

— Трябва да се хващам на работа — заявява тя и отново докосва пръстите ми. — Нека да си поговорим довечера.

Гледам нокътя й и ми се иска да можех да й вдъхна малко повече доверие.

Кати ме побутва към черните завеси, подава ми палтото и отново излизаме в редакционното помещение.

— Трябва да обработя останалите филми, преди горните курсове да окупират лабораторията — казва попътно тя, не толкова на мен, колкото за да чуе Сам. — Ти ще ми пречиш.

Но репликата отива на вятъра. Сам е със слушалки; увлечена в писането, тя изобщо не забелязва, че си тръгвам.

На вратата Кати отдръпва ръка от кръста ми. Понечва да каже нещо, но се удържа. Вместо това пристъпва по-близо и ме целува по бузата. Съвсем леко, както в първите дни ме възнаграждаваше за сутрешното тичане. После отваря вратата и я задържа, докато изляза.

Любовта побеждава всичко.

В седми клас купих от павилионче за сувенири в Ню Йорк сребърна гривна с този надпис за едно момиче на име Джени Харлоу. Мислех си, че подаръкът въплъщава основните черти на младежа, с когото би искала да се среща: космополит, защото е свързан с Манхатън; романтик заради поетичното мото; и изискан заради дискретния блясък. На празника на свети Валентин тайно оставих гривната в гардеробчето й, а после цял ден чаках отговор, като си мислех, че тя непременно ще разбере от кого е подаръкът.

За беда тия три качества — космополит, романтик и изискан — не водеха единствено към мен. Изглежда, един осмокласник на име Джулиъс Мърфи ги притежаваше в далеч по-голяма степен, защото именно той получи целувка от Джени Харлоу в края на деня, а аз си останах само с мрачното подозрение, че семейната екскурзия до Ню Йорк е била напразно.

Както често става в детството, цялото произшествие се градеше върху недоразумение. Едва много по-късно ми хрумна, че гривната нито е била сребърна, нито пък произведена в Ню Йорк. Но вечерта на същия свети Валентин моят баща ми обясни едно погрешно тълкуване, което смяташе за особено показателно — че поетичното мото далеч не е толкова романтично, колкото си въобразявахме аз, Джени и Джулиъс.

— Може би погрешното ти впечатление идва от Чосър — започна той с мъдра бащина усмивка. — Но „любовта побеждава всичко“ далеч не се изчерпва само с накита на игуменката.

Усетих, че разговорът ще е като онзи за птичките и пчеличките преди няколко години — добронамерен, но основан на сериозно недоразумение относно учебната ми програма.

Последва дълго обяснение за десетата еклога на Вергилий и omnia vincit amor с отклонения към сидонийските снегове и етиопските стада — все неща, които ме вълнуваха далеч по-малко от въпроса защо Джени Харлоу не ме смята за романтичен и как можах тъй некадърно да прахосам цели дванайсет долара. Ако любовта побеждава всичко, реших аз, значи просто не се е сблъсквала с Джулиъс Мърфи.