Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Мисля, че е свързано с геометрията — каза Пол.

— Евклид?

Той поклати глава.

— Измерването на Земята. Ератостен пресметнал приблизително земната обиколка чрез различните ъгли на сенките, хвърляни в Сиена и Александрия по пладне в деня на лятното слънцестоене. После използвал ъглите…

Едва към средата на обяснението осъзнах, че Пол използва етимологичния смисъл на думата геометрия — в буквален превод „измерване на Земята“, както сам той бе казал.

— … и като знаел разстоянието между двата града, успял да изчисли извивката на Земята.

— Какво общо има това с гатанката? — попитах аз.

— Франческо пита какво е разстоянието между теб и хоризонта. Пресметни какво е разстоянието от дадена точка на света до линията, където земното кълбо се извива, и ще получиш отговора. Или пък просто погледни в някой справочник по физика. Сигурно е константа.

Каза го тъй, сякаш отговорът вече беше намерен, но аз имах друго мнение.

— Защо Колона ще иска това разстояние да се измерва в ръце?

Пол се наведе, задраска думата ръце в моя текст и надраска нещо на италиански.

— Вероятно става дума за braccia — каза той. — Означава същото, но braccia е и флорентинска мярка за дължина. Едно braccio е приблизително колкото дължината на човешка ръка.

За пръв път спях по-малко от него. Внезапният възход в моя живот ме подтикваше да рискувам, да смесвам напитките, защото този безумен коктейл от Кати и Франческо Колона ми се струваше тъкмо онова, от което се нуждаех. Приемах го като сигурен знак, че завръщането ми към „Хипнеротомахия“ е донесло нов ред на света, в който живеех. И бързо попаднах в бащиния си капан — същия, за който се опита да ме предупреди майка ми.

Когато в сряда сутрин споменах на Кати, че съм сънувал баща си, тя изведнъж спря на място — за пръв път, откакто тичахме заедно.

— Том, не искам да разговаряме за това — каза тя.

— За кое?

— За дипломната работа на Пол. Хайде да си говорим за нещо друго.

— Разказвах ти за баща си.

От разговорите с Пол бях свикнал да споменавам баща си за щяло и нещяло, очаквайки неговото име автоматично да заглуши всяка критика.

— Баща ти е работил върху книгата, която проучва Пол — каза тя. — Все същото.

Погрешно сметнах чувството в нейните думи за страх — страх, че няма да разгадае една нова гатанка както предишната, и че интересът ми към нея ще се изпари.

— Добре — отвърнах аз, като си мислех, че й спестявам неудобното положение. — Хайде да поговорим за нещо друго.

И тъй навлязохме в период от няколко приятни седмици, изградени върху също тъй абсолютно недоразумение, както и онова, от което започнахме. През първия месец на нашето познанство, до нощта, когато остана при мен в общежитието, Кати си бе изградила фасада за пред мен, опитвайки да изобрази нещо, което си мислеше, че желая; а през втория месец аз й отвърнах със същото. Избягвах да споменавам пред нея за „Хипнеротомахия“ — не защото бе намалило влиянието на книгата върху живота ми, а защото си мислех, че гатанките на Колона я плашат.

Ако знаеше истината, Кати би се тревожила съвсем основателно. „Хипнеротомахия“ бавно почваше да изблъсква настрани всичките ми останали мисли и интереси. Балансът, който смятах, че съм постигнал между дипломната работа на Пол и моята — валсът на Мери Шели с Франческо Колона, който си представях все по-ярко след всеки ден, прекаран с Кати — прерастваше в борба за надмощие и Колона постепенно печелеше.

И все пак, още преди да го осъзнаем, из всяко кътче на съвместното ни съществуване почнаха да изникват пътечки. Тичахме по един и същ маршрут всяка сутрин; спирахме в едни и същи кафенета преди лекции; и по един и същ начин я вмъквах тайно в моя клуб, когато ми се свършваха определените бройки за посещения. В четвъртък вечер ходехме с Чарли да танцуваме в „Манастира“; в събота вечер играехме билярд с Джил в „Бръшляна“; в петък вечер, когато клубовете на Проспект стрийт замлъкваха, ходехме да гледаме как приятелите ни играят шекспирови комедии или отивахме на концерт, или на църковни хорови изпълнения в другия край на градчето. Приключението от нашите първи дни постепенно разцъфна в нещо ново — чувство, каквото не бях изпитвал нито с Лана, нито с някоя от нейните предшественички. Мога да го сравня само с усещането да се завърнеш у дома, да навлезеш в едно равновесие, което не се нуждае от поддръжка, сякаш везните на моя живот я бяха чакали открай време.

Когато за пръв път забеляза, че не мога да заспя, Кати почна да ми рецитира едно от произведенията на любимия си автор и аз последвах Любопитния Джордж до края на света, където клепачите ми бавно натежаха. След това имаше още много нощи, когато се мятах в леглото, и Кати винаги намираше разрешението. Среднощни повторения на сериала „Полева болница“; дълго четене на Камю; радиопредавания, с които бяхме свикнали у дома, а сега едва успявахме да ги хванем в ефира. Понякога оставяхме прозорците отворени, за да чуваме дъжда в края на февруари или разговорите на пияни първокурсници. Дори си измислихме игра за безсънните нощи. Франческо Колона едва ли би я сметнал за толкова поучителна, колкото ритмомахия, но на нас ни харесваше.