Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Използвайки първия ни успех с Моисей и рогата, Пол бързо разбра какво означава това: всяка поява на самотна дълга глава поднасяше гатанка; след това решението на гатанката се използваше като ключ към следващата поредица от кратки глави и разкриваше новата част от посланието на Колона. Пол предположи, че втората половина от книгата вероятно е само пълнеж, както и встъпителните глави на първата — чиста заблуда за поддържане на представата за цялостно повествование в един разпокъсан текст.

Разделихме си работата. Пол търсеше гатанки в дългите глави, сетне ми ги прехвърляше за решаване. Първата, с която се сблъсках, гласеше: Коя е най-дребната хармония в една велика победа?

— Това ми напомня за Питагор — рече Кати, когато й разказах за гатанката. Бяхме седнали на кейк и горещ шоколад в кафе „Малък свят“. — Всичко при Питагор е хармония. Астрономия, добродетели, математика…

— Според мен е свързано с военното дело — възразих аз.

Доста дълго се бях ровил в библиотеката из ренесансовите съчинения по инженерни науки. В писмо до миланския херцог Леонардо твърдеше, че може да построи непробиваеми колесници — нещо като ренесансови танкове с преносими мортири и грамадни катапулти за използване при обсада. През онази епоха се сливаха философия и технология: възникваше математика на победата, система от пропорции за идеалната военна машина. Оставаше само една малка крачка от математиката до музиката.

На другата сутрин Кати ме събуди в седем и половина да потичаме преди лекцията й в девет.

— Военното дело не става — каза тя и се зае с разбор на гатанката както може да го направи само един студент по философия. — Въпросът се състои от две части: най-дребната хармония и великата победа. Великата победа може да означава какво ли не. Би трябвало да се съсредоточиш върху по-ясната половина. Най-дребната хармония има по-малко конкретни значения.

Докато минавахме покрай гарата западно от студентското градче, аз изсумтях, завиждайки на редките пътници, чакащи влака в осем без седемнайсет. Тичането и мисленето бяха неестествени деяния, докато слънцето още изгрява, и Кати знаеше, че мъглата в ума ми ще се разсее чак около пладне. Просто използваше случая да ме накаже, задето не взех Питагор на сериозно.

— И какво предлагаш? — попитах аз.

Тя дори не изглеждаше задъхана.

— На връщане ще спрем във „Файърстоун“. Ще ти покажа къде смятам, че трябва да търсиш.

Това продължи две седмици. Будех се призори за физическо и умствено натоварване, разправях на Кати недомислените си идеи за Колона, та да намали темпото, докато ме слуша, после се заставях да тичам по-бързо, та да няма време да ми обясни къде греша. Толкова често започвахме и завършвахме дните си заедно, че започнах да се питам дали разумно момиче като нея няма най-сетне да се досети колко по-рационално ще е да нощува в моето общежитие, вместо да търчи до нейното и обратно. Всяка сутрин, когато я виждах по анцуг и тениска, се мъчех да измисля нов начин да подхвърля поканата, но Кати винаги се преструваше, че не е разбрала. Джил ми каза, че бившият й приятел — онзи спортист, когото познавах от семинарите — използвал коварна тактика: не проявявал нахалство в редките случаи, когато била пияна, та да се разтопи от благодарност щом изтрезнее. Отнело й толкова много време да схване как я манипулират, че през първия си месец с мен още не можела да се отърси от подозренията.

— Какво да правя? — попитах аз една вечер, след като Кати си беше тръгнала и изгарях от отчаяние.

За всяко сутрешно бягане получавах една бърза целувка по бузата, което в крайна сметка едва ли си струваше усилията — особено пък сега, след като посвещавах все повече и повече време на „Хипнеротомахия“ и трябваше да се задоволявам с по пет-шест часа сън. Мъките на Тантал изобщо не можеха да се мерят с моите — исках Кати, а получавах Колона; опитвах да се съсредоточа върху Колона, а мислех само за сън; когато най-сетне си легнех да спя, на вратата изведнъж се почукваше и откривах, че е станало време отново да тичам с Кати. Може и да звучи смешно, но на мен изобщо не ми беше до смях. Полагаше ми се нещо повече.

Онзи път обаче Джил и Чарли по изключение бяха единодушни.

— Бъди търпелив — заявиха те в един глас. — Тя го заслужава.

И както винаги бяха прави. Една вечер през нашата пета съвместна седмица Кати засенчи всички ни. На връщане от семинар по философия дотича в общежитието с нова идея.