Йън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Чуйте това — възкликна тя, после извади от чантата си „Утопия“ на Томас Мор и зачете.

„Обитателите на Утопия имат две игри, напомнящи шаха. Първата е нещо като аритметическо състезание, при което дадени числа «взимат» други. Втората е безмилостна битка между добродетели и пороци, която най-остроумно показва как пороците имат склонност да воюват помежду си, но се обединяват срещу добродетелите. Тази игра разкрива кое определя в крайна сметка победата на едната страна срещу другата.“

Хвана ме за ръката и сложи книгата в нея, чакайки да я прочета още веднъж.

Хвърлих поглед на задната корица.

— Написана през 1516 година — казах аз. — Няма и двайсет години след „Хипнеротомахия“.

Времето почти съвпадаше.

— Безмилостна битка между добродетели и пороци — повтори Кати, — която разкрива кое определя победата на едната страна срещу другата.

И започнах да проумявам, че тя може да излезе права.

По времето, когато ходех с Лана Макнайт, тя имаше едно правило. Никога да не смесваме книгите и леглото. Сексът и мисълта стояха на двата противоположни края в спектъра на чувствата; и двете можеха да доставят удоволствие, но никога едновременно. Поразяваше ме как едно толкова умно момиче може изведнъж да стане тъй невъобразимо глупаво сред полумрака и да се мята в бельото си на леопардови шарки като някаква пещерна жена, току-що грабната за косите, крещейки приказки, дето биха подплашили дори глутницата вълци, сред които е израснала. Така и не посмях да кажа на Лана, че ако издава по-малко звуци, може да е по-приятно, но още от първата нощ чувствах колко великолепно би било, ако можех едновременно да се възбуждам физически и духовно. Навярно трябваше да забележа тази възможност у Кати от самото начало, след като толкова утрини бяхме се натоварвали и в двете отношения. Но всичко стана едва през онази нощ — докато работехме над смисъла на нейното откритие, последните остатъци от коварството на спортиста изчезнаха, бяха изтрити от страницата и можехме да започнем на чисто.

Най-ясно си спомням, че през онази нощ Пол бе така любезен да остане да спи в „Бръшляна“, и че лампите светеха през цялото време. Светеха, докато четяхме сър Томас Мор, опитвайки да разберем за каква игра говори, при която да са възможни велики победи, щом между добродетелите има хармония. Светеха, когато разбрахме, че една от игрите, наричана философска игра или ритмомахия, е точно каквото би харесал Колона — най-трудното и най-увлекателното забавление на хората от Средновековието и Ренесанса. Светеха, когато тя ме целуна, задето признах, че навярно е права, тъй като се оказа, че в ритмомахия можеш да спечелиш само чрез създаване на хармония от числа, а в изключителни случаи най-съвършеният резултат води до така наречената велика победа. И светеха, когато тя пак ме целуна, задето признах, че другите ми идеи навярно са погрешни и е трябвало да я послушам от самото начало. Най-сетне осъзнах недоразумението, което висеше между нас още от първото ни утринно тичане — докато аз се борех да я догоня, тя полагаше усилия да запази една крачка преднина. Мъчеше се да докаже, че не се плаши от по-горните курсове, че заслужава да я приемат на сериозно… и до онази вечер дори не се досещаше, че е успяла.

Леглото ми беше отрупано с планини от книги, когато най-сетне легнахме заедно, почти без да се преструваме, че имаме намерение да четем. Вероятно в стаята наистина бе твърде топло за пуловера, който носеше Кати. И вероятно наистина би било твърде топло дори ако прозорецът беше отворен и навяваше сняг като в навечерието на Великден. Под пуловера имаше тениска, отдолу черен сутиен, но именно като гледах как Кати сваля онзи пуловер и видях как косата й образува ореол от статично електричество, аз изпитах чувството, до което не е стигнал Тантал — че най-сетне едно фантастично бъдеще се е докоснало до натежалото от надежди настояще и щраква ключа, затварящ кръга на времето.

Когато дойде мой ред да сваля дрехите и да споделя с Кати гледката на белезите по обезобразения си ляв крак, аз изобщо не се поколебах; нито пък тя, след като ги видя. Ако ония часове бяха минали в тъмнина, щях да го приема за нещо нормално. Но през онази нощ нямаше тъмнина. Търкулнахме се един върху друг, върху свети Томас Мор и страниците на неговата „Утопия“, към новите положения на нашата връзка, а лампите продължаваха да светят.

Първият знак, че не разбирам какви сили са се развихрили в моя живот, дойде през следващата седмица. Почти през целия понеделник и вторник двамата с Пол обсъждахме смисъла на най-новата гатанка: Колко ръце има от нозете ти до хоризонта?