Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Чарли пак се обръща към мен.

— Ти знаеш ли всичко това?

— Да — кимвам аз. Десетки пъти съм чувал тия неща у дома, на масата за вечеря.

— С две думи — продължава от сцената Тафт, — това не е просто любовна история. Борбата на Полифил за обич в съня — както се превежда латинското заглавие — е нещо далеч по-сложно от обикновен разказ за среща между момче и момиче. Петстотин години учените подлагат книгата на най-мощните системи за тълкуване в своята епоха и нито един не е открил изход от лабиринта.

Колко трудна е „Хипнеротомахия“? Нека видим как са се справили преводачите. Първият френски преводач концентрирал само в десетина думи встъпителното изречение, състоящо се първоначално от над седемдесет. Робърт Далингтън, съвременник на Шекспир, който се опитал да направи по-точен превод, накрая вдигнал ръце. Отчаял се още преди средата. След него никой не е правил опит за превод на английски. Почти веднага след издаването на книгата западните интелектуалци я обявили за въплъщение на неразбираемото. Рабле й се подигравал. Кастилионе предупреждавал ренесансовите младежи да не говорят като Полифил, когато ухажват жени.

И тъй, защо е толкова трудна за разбиране тази книга? Защото е писана не само на латински и италиански, но и на гръцки, еврейски, арабски, халдейски и древноегипетски. Авторът е използвал по няколко езика наведнъж, заменяйки понякога думи от единия с думи от другия. Когато и тия езици не му достигали, той измислял свои собствени думи.

Отгоре на всичко и самата книга е обгърната с тайни. Да започнем с това, че до неотдавна не се знаеше кой я е написал. Тайната на авторовата личност е прикрита тъй старателно, че дори самият издател, великият Алдус, не знаел кой е написал най-знаменитото му издание. Един от редакторите на „Хипнеротомахия“ е написал увод, в който моли музите да разкрият името на автора. Музите отказват. Те обясняват, че „по-добре е да бъдем предпазливи и да пазим божествените неща, за да не бъдат разкъсани от отмъстителната завист“.

Моят въпрос към вас е следният: защо му е на автора да полага такива усилия, ако наистина не е писал нещо повече от пасторален роман? Защо са всички тия езици? Защо двеста страници са посветени на архитектурата? Защо осемнайсет страници разказват за храма на Венера, а дванайсет — за някакъв подводен лабиринт? Защо има петдесет страници за пирамидата? Или още сто и четирийсет за скъпоценните камъни и метали, за балета, музиката, храненето, сервирането, флората и фауната?

Нещо още по-важно — кой римлянин би могъл да узнае толкова много за тъй много теми, да овладее толкова много езици и да убеди най-големия печатар в Италия да публикува неговата тайнствена книга, без дори да спомене името му?

И най-вече какви са „божествените неща“ за които намеква уводът и които музите отказват да разкрият? Каква е тази отмъстителна завист, която се боят, че може да предизвикат?

Отговорът е прост: не става дума за роман. Авторът трябва да е имал предвид нещо друго — нещо, което ние, изследователите, все още не успяваме да разберем. Но откъде да започнем търсенето?

Нямам намерение да отговарям на този въпрос вместо вас. Вместо това ви предлагам гатанка, над която да си поблъскате главите. Разрешете я и ще сте с една крачка по-близо до разбирането на „Хипнеротомахия“.

При тези думи Тафт удря с длан по дистанционното на диапроектора. Върху екрана изплуват три картини, подкупващо прости на вид с черно-белия си контраст.

— Това са три гравюри от „Хипнеротомахия“, изобразяващи кошмара, който сънува Полия към края на книгата. Както разказва тя, на първата едно дете язди през гората пламтяща колесница, теглена от две голи жени, които детето удря като добичета. Полия наблюдава от своето скривалище в гъсталака.

Втората гравюра показва как детето освобождава жените, като разсича нажежените им вериги с железен меч. После забива меча във всяка от тях и след като умират, ги разчленява.

На последната гравюра детето е изтръгнало от телата все още биещите сърца на двете жени и ги хвърля на хищните птици. Вътрешностите дава на орлите. После, след като насича телата, хвърля останалото на кучетата, вълците и лъвовете, събрани наоколо.

Когато Полия се събужда, нейната дойка й обяснява, че детето е Купидон, а жените са млади девойки, които са го оскърбили, отхвърляйки обичта на своите почитатели. Оттук Полия стига до извода, че не е била права да пропъди Полифил.

Тафт млъква за миг и обръща гръб на публиката, опитвайки да огледа огромните гравюри, увиснали сякаш във въздуха зад него.