Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

— Махай се, Ричард — казва Тафт.

— Ние с теб се опитахме и не успяхме — продължава Къри. — Нали знаеш какво казват италианците? Няма по-страшен крадец от лошата книга. Нека да постъпим по мъжки и да се отдръпнем. Къде е чертежът?

Всички наоколо почват да си шушукат. Полицаят се вмъква между Къри и Пол… но за моя изненада Къри внезапно навежда глава и тръгва покрай последния ред. Възбудата чезне от лицето му.

— Стар глупак — казва той, без да поглежда сцената. — Играй си театрото.

Студентите до стената почтително се отдръпват от пътя му. Пол стои като вкаменен и гледа как неговият приятел се отдалечава.

— Махай се, Ричард — заповядва от катедрата Тафт. — И повече не се връщай.

Всички следим бавното движение на Къри към изхода. Второкурсничката на вратата го гледа с изплашени, широко разтворени очи. След миг той прекосява прага, навлиза във фоайето и изчезва от поглед.

Щом изчезва, из залата се надига глъчка.

— Какво беше това, по дяволите? — питам аз, гледайки изхода.

Джил пристъпва към Пол.

— Добре ли си?

Пол едва смогва да избъбри:

— Не разбирам…

Джил слага ръка на рамото му.

— Какво му каза?

— Нищо — отвръща Пол. — Трябва да го догоня. — Ръцете му треперят, но продължават да стискат дневника. — Трябва да поговоря с него.

Чарли се опитва да възрази, но Пол е твърде разстроен, за да го слуша. Преди да сторим каквото и да било, той се обръща и тръгва към вратата.

— Отивам с него — казвам аз на Чарли.

Той кимва. Гласът на Тафт отново тътне из аудиторията и когато мимоходом се озъртам към сцената, великанът сякаш гледа право към мен. Кати също ме гледа и маха с ръка. Беззвучно мърда устни, явно пита нещо за Пол, но не мога да разбера какво точно. Закопчавам палтото и напускам аудиторията.

На двора шатрите се спотайват и танцуват на костеливите си крака като скелети в мрака. Вятърът е отслабнал, но снегът продължава да вали още по-силно. Иззад ъгъла долита гласът на Пол:

— Добре ли си?

Завивам зад ъгъла. Ричард Къри стои само на няколко крачки от мен и вятърът развява палтото му.

— Какво става? — пита Пол.

— Връщай се вътре — казва Къри.

Пристъпвам напред да чуя по-добре, но снегът издайнически хрущи под краката ми. Къри се озърта и разговорът секва. Очаквам да зърна в очите му, че ме е разпознал, но напразно. Къри потупва Пол по рамото и бавно се отдалечава.

— Ричард! — извиква Пол. — Не може ли да поговорим някъде?

Но старецът пъхва ръце в джобовете на палтото и ускорява крачка. Не отговаря.

Нужни са ми няколко секунди, за да се опомня и да пристъпя до Пол. Заедно гледаме как Къри изчезва в сянката на катедралата.

— Трябва да разбера откъде Бил е взел дневника — казва Пол.

— Веднага ли?

Той кимва.

— Къде е Бил?

— В Института. В кабинета на Тафт.

Поглеждам към другия край на двора. Пол има само един стар датсун, който купи с издръжката от Къри. А до Института е далече.

— Ами ти защо напусна лекцията? — пита той.

— Реших, че може да ти потрябва помощ.

Долната ми устна трепери. По косата на Пол се трупа сняг.

— Ще се справя — казва той.

Само че е без палто.

— Стига де. Отиваме заедно.

Той свежда очи към обувките си.

— Трябва да поговоря с него на четири очи.

— Сигурен ли си?

Той кимва.

— Вземи поне това — казвам аз и разкопчавам палтото.

Той се усмихва.

— Благодаря.

— Обади ни се, ако ти трябва нещо.

Пол облича палтото и пъхва дневника под мишница. След секунда тръгва през снега.

— Сигурен ли си, че не искаш помощ? — извиквам аз, докато още ме чува.

Той се обръща, но само кимва.

— Успех — казвам аз, без да знам дали на него или на себе си.

Докато студът нахлува под яката на ризата ми, осъзнавам, че нищо повече не мога да сторя. Когато Пол изчезва в далечината, тръгвам обратно към залата.

По пътя към аудиторията минавам безмълвно край блондинката и заварвам Чарли и Джил на същото място в дъното. Те почти не ме забелязват; Тафт е привлякъл цялото им внимание. Гласът му звучи хипнотично.

— Наред ли е всичко? — прошепва Джил.

Кимвам. Не ми се навлиза в подробности.

— Някои съвременни тълкуватели — говори Тафт — се задоволяват да приемат, че книгата съответства в редица отношения на един стар ренесансов жанр, пасторалния роман. Но ако „Хипнеротомахия“ е най-обикновена любовна история, то защо само трийсет страници са посветени на романтичната връзка между Полифил и Полия? Защо другите триста и четирийсет страници оформят лабиринт от странични сюжети, странни срещи с митологически образи, разсъждения на езотерични теми? Ако само една от десет думи е свързана със самата любовна история, тогава как ще обясним останалите деветдесет процента от книгата?