Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Тафт застава на катедрата, дебел и чорлав както винаги. Като го гледам, неволно се сещам за Прокруст — митологичния разбойник, който разтягал жертвите си до размера на леглото, ако били твърде ниски, или ги режел до нужния размер, ако се окажели твърде високи. Всеки път щом го видя, мисля си колко е уродлив, с прекалено голяма глава и прекалено заоблен търбух, как затлъстялата плът по ръцете му провисва, сякаш готова да се отлепи от костите. И все пак той успява да се наложи на сцената почти като оперен тенор. Със смачканата си бяла риза и сакото от туид изглежда още по-едър, създавайки впечатление, че умът напира да пръсне по шевовете дори това грамадно тяло. Професор Хендерсън пристъпва напред да оправи микрофона на ревера му и Тафт застива неподвижно като крокодил, изчакващ малка птичка да почисти зъбите му. Той е великанът от облаците над бобеното стъбло на Пол. Припомням си историята за Еп Ланг и кучето, и усещам как ми призлява отново.

Докато намерим педя свободно място в дъното на аудиторията, Тафт е започнал и още от самото начало речта му няма нищо общо с обичайните лигави приказки за Разпети петък. Подготвил е диапозитиви и върху големия бял екран се сменят изображения, всяко едно по-страшно от предишното. Измъчване на светци. Избиване на светци. Тафт казва, че вярата се дава по-лесно от живота, но по-трудно се отнема. Донесъл е примери в полза на тезата си.

— Свети Денис — казва той и гласът му пулсира във високоговорителите над нас — бил обезглавен. Според легендата тялото му станало и отнесло отсечената глава.

Над катедрата изниква изображение на мъж с превързани очи, отпуснал глава върху дръвника. Палачът размахва огромен топор.

— Свети Куентин — продължава Тафт, сменяйки диапозитива. — Картината е нарисувана от Якоб Йорденс през 1650 година. Свети Куентин бил разпънат на колело, после бичуван. Помолил се на Господ за сила и оцелял, но по-късно го съдили за магьосничество. Подложили го на изтезания и побоища, пронизали плътта му с железни шишове от раменете до бедрата. Забивали гвоздеи в пръстите, черепа и тялото му. Накрая го обезглавили.

Чарли, който не вижда смисъл в тия приказки или просто не е впечатлен след всичките ужаси на работата си като санитар, обръща глава към мен.

— Какво искаше Стийн? — прошепва той.

Върху екрана се появява мрачното изображение на мъж само по набедрена превръзка, принуден да легне на метална плоскост. Под него разпалват огън.

— Свети Лаврентий — продължава Тафт. Явно знае подробностите наизуст. — Загинал мъченически през 258 година, изпечен жив на скара.

— Намерил е книга, необходима на Пол, за да приключи дипломната си работа — казвам аз.

Чарли посочва вързопа в ръцете на Пол.

— Сигурно е нещо важно.

Очаквам някаква по-остра забележка, напомняща как Стийн ни провали играта, но Чарли говори с уважение. Двамата с Джил редовно бъркат заглавието на „Хипнеротомахия“, но Чарли поне разбира колко непосилен труд е положил Пол и какво означава за него тази дипломна работа.

Тафт отново натиска бутона под катедрата и на екрана изниква още по-странно изображение. На дървена маса лежи гол мъж с дупка отстрани на корема. От дупката излиза нишка, която двама палачи навиват на чекрък.

— Свети Еразъм — казва Тафт, — наричан още свети Елм. Бил измъчван от император Диоклециан. Оцелял след жесток побой с камшици и тояги. Оваляли го в катран и го запалили, но останал жив. Хвърлили го в тъмница, но избягал. Заловен, той бил заставен да седне на нажежен железен стол. Накрая го убили, като разпорили корема му и навили вътрешностите на чекрък.

Джил се обръща към мен.

— Определено е по-различно от друг път.

Някой се обръща да му изшътка, но като вижда Чарли, решава да се въздържи.

— Казах на полицаите за мрежата, ама не поискаха и да чуят — прошепва Чарли на Джил, все още търсейки да си побъбри.

Джил отново обръща очи към сцената. Не му се говори на тая тема.

— Свети Петър — продължава Тафт, — нарисуван от Микеланджело около 1550 година. Загинал мъченически по времето на Нерон, разпънат на кръст с главата надолу по негова собствена молба. Смятал, че не е достоен да бъде разпънат по същия начин като Христос.

На сцената професор Хендерсън изглежда смутена и нервно опипва ръкава си. Лишена от свързваща нишка между диапозитивите, лекцията на Тафт започва да напомня самоцелно садистично представление. Обичайната гълчава на гласове е стихнала и в залата цари плахо мълчание.