Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Вече споменах, че новият Том — онзи, който оцеля след ужасната катастрофа и се пребори да доживее нов ден — беше по-храбър и по-склонен да рискува от предишния. Но нека бъдем наясно. Стар или нов, никога не съм бил Батман или поне Джеймс Бонд. Цял час след като стигнахме до Насау Хол, аз стоях на пост, обливах се в пот, трепвах от всяка сянка и подскачах от всеки звук. Наближаваше един след полунощ. Клубовете вече спускаха кепенците и започваше поредното велико преселение на студенти и полицаи обратно към градчето. Чарли бе обещал да напусне Насау Хол много по-рано, но още нямаше и помен от него.

Обърнах се и прошепнах към Пол:

— Защо се бави толкова?

Никакъв отговор.

Пристъпих към мрака и повторих въпроса, като се взирах в сенките с присвити очи.

— Какви ги върши там горе?

Но когато надникнах зад ъгъла, Пол бе изчезнал. Вратата на сградата зееше широко разтворена.

Изтичах натам. Надникнах и смътно различих Пол и Чарли, увлечени в спор.

— Не е горе — казваше Чарли.

— По-бързо! — изсъсках аз. — Идват.

Изведнъж от мрака зад мен долетя глас:

— Университетска полиция! Не мърдай!

Обърнах се с ужас. Гласът на Чарли секна. Не знам дали чух правилно, но ми се стори, че Пол изпсува.

— Ръцете на кръста — отекна отново гласът.

Умът ми се замъгли. Представих си разследване; академично предупреждение; изключване.

— Ръцете на кръста — повтори гласът по-високо.

Подчиних се.

За момент настана тишина. Напрягах се да различа полицая в мрака, но не виждах нищо. Сетне чух смях.

— А сега се размърдай, драги. Танцувай.

От мрака изникна студент. Той пак се разсмя и тръгна към мен с пиянска танцова стъпка. На ръст беше малко по-нисък от Чарли и малко по-висок от мен, с дълга черна коса, която провисваше пред лицето му. Под елегантното черно сако носеше колосана бяла риза, разкопчана почти до кръста.

Тръгнах навън, Чарли и Пол уморено се затътриха подир мен с празни ръце.

Младежът с усмивка се приближи към тях.

— Значи е вярно? — попита той.

— Кое? — изръмжа Чарли и му хвърли кръвнишки поглед.

Младежът посочи нагоре към камбанарията.

— Езикът. Наистина ли са го махнали?

Чарли мълчеше, но Пол, все още обзет от духа на авантюрист, кимна.

Новият ни приятел се позамисли.

— Но се качихте горе, нали?

Започнах да усещам накъде бие.

— Е, не може да си тръгнете просто така — заяви той.

В очите му играеха дяволити искрици. Личеше, че Чарли го харесва все повече с всяка секунда. Не след дълго аз отново се озовах на стария пост да охранявам източната врата, а тримата изчезнаха в сградата.

Когато се върнаха след петнайсет минути, бяха без панталони.

— Какво правите? — възкликнах аз.

Хванати за ръце, те се приближиха към мен и изпълниха малък танц по долни гащи. Вдигнах очи към купола. Шест крачола се развяваха на ветропоказателя.

Взех да мънкам, че трябва да се прибираме, но те се спогледаха и отвърнаха на предложението с неприлични звуци. Непознатият настоя да отпразнуваме събитието в някой клуб. Време е за два-три тоста в „Бръшляна“, заяви той, тъй като знаеше, че по това време на денонощието панталоните не са задължителни на Проспект авеню. Чарли го подкрепи с радост.

Докато вървяхме на изток към „Бръшляна“, нашият нов познат ни разправяше за собствените си лудории в гимназията: как за празника на свети Валентин сипал червена боя в басейна; как пуснал хлебарки в класната стая, когато имали урок за Кафка; как скандализирал целокупния театрален кръжок, като надул над покрива на театъра гигантски пенис точно преди премиерата на „Тит Андроник“. Впечатляващо, не ще и дума. Той също се оказа новак като нас. Випускник на елитната гимназия „Екзитър“ с гръмкото име Престън Гилмор Ранкин.

— Но можете — добави той, помня го и до ден-днешен — да ми викате Джил.

Естествено, Джил бе напълно различен от нас тримата. Като си спомням сега, мисля, че когато дойде в Принстън, онази престижна гимназия напълно го беше лишила от представа за ролята на богатството и границите, които то издига между хората. Държеше единствено на характера и може би затова още през първия семестър изпита неудържимо влечение към Чарли, а чрез него и към нас с Пол. Чарът му винаги заглаждаше разногласията, а аз неволно изпитвах чувството, че да бъдеш с Джил означава да си в центъра на събитията.

На трапезата и на купони той винаги ни запазваше места и макар Пол и Чарли да решиха почти веднага, че представата им за светски живот не съвпада напълно с неговата, аз открих, че компанията на Джил ми е най-приятна, когато седим около пълна маса или край бара в „Бръшляна“, било то с приятели или сами. Ако Пол се чувстваше най-добре в аудиторията или нейде насаме с книга, а Чарли приемаше линейката като роден дом, то Джил плуваше в свои води когато можеше да подхване хубав разговор, забравяйки всичко друго. Най-хубавите ми спомени от вечерите в Принстън са свързани с него.