Иън Колдуел - Криптата на флорентинеца

Снегът вали още по-силно. Бялата пелена е толкова гъста, сякаш гледам света през повреден телевизор. Докато Джил кара на запад към аудиторията, аз поглеждам Пол в огледалото и се питам колко дълго е пазил в тайна всичко това. Минаваме през ивици мрак и светлина от уличните лампи, и за кратки интервали преставам да го виждам. Лицето му тъне в сянка.

Всъщност Пол винаги е имал тайни от нас. С години криеше истината за детството си, подробностите от кошмарния живот в енорийското училище. Сега крие истината за отношенията си с Тафт. Колкото и да сме близки, в момента между нас зее пропаст. Имам чувството, че макар да споделяме толкова много общи черти, с пълна сила важи поговорката „Без добра ограда няма добри съседи“. Леонардо е писал, че художникът трябва да започва всяка своя картина с черно платно, защото всичко в природата е тъмно, докато не го огрее светлина. Повечето художници правят точно обратното — започват от бялото и поставят сенките най-накрая. Но Пол, който познава Леонардо тъй добре, сякаш старецът е спал на сгъваемото легло в нашата стая, разбира колко е мъдро да започнеш от сенките. Хората могат да знаят за теб единствено онова, което сам им разкриеш.

Навярно не бих схванал много добре тази идея, ако не беше една интересна история, станала в студентското градче няколко години преди нашето идване, която привлече вниманието и на двама ни. Някой си Джеймс Хоуг, двайсет и девет годишен крадец на велосипеди, успял да постъпи в Принстън, като се представял за съвсем друг човек — осемнайсетгодишен ратай от затънтено ранчо в Юта. Хоуг казвал, че е изучавал Платон под открито небе и след упорити тренировки можел да пробяга километър и половина за по-малко от четири минути. Когато треньорът на отбора по лека атлетика го пратил със самолет да огледа студентското градче, той заявил, че спи под покрив за пръв път от десетина години насам. Членовете на приемната комисия били тъй очаровани, че незабавно подписали документите. Когато подал молба за едногодишно прекъсване, разрешили му без колебание. В молбата Хоуг пишел, че се грижи за болната си майка в Швейцария; всъщност излежавал присъда.

Най-интригуващо в цялата измама беше това, че макар половината от приказките му да били опашати лъжи, останалото се оказало горе-долу вярно. Хоуг наистина бил добър бегач и през двете си години в Принстън станал звезда на отбора по лека атлетика. Станал звезда и в учението — нагърбвал се с купища допълнителни предмети и изкарвал само шестици. Дори бил тъй чаровен, че през третия семестър му предложили членство в „Бръшляна“. За жалост славната кариера приключила най-печално. По чиста случайност на едно състезание попаднал зрител, който го познавал от предишния му живот. Когато истината се разчула, академичните власти провели разследване и го арестували както си правел опити в лабораторията. Предявили обвинение в измама и Хоуг се признал за виновен. След броени месеци отново попаднал в затвора и постепенно потънал в сянка.

За мен историята на Хоуг бе сензацията на онова лято; можех да я сравня само с откритието си, че предишната пролет е имало специален брой на „Плейбой“ за момичетата от елитните колежи. За Пол обаче тя представляваше много повече. Като човек, който винаги е държал да покрива със слой измислица своя живот, да се преструва, че е ял, когато умира от глад, или че няма компютър, защото не му е потребен. Пол можеше да се постави на мястото на нещастника, попаднал под жестоките удари на грозната истина. Едно от малкото предимства на идващите от небитието като Хоуг и Пол, е, че разполагат с пълната свобода да си изобретят нова личност. Всъщност колкото по-добре опознавах Пол, толкова по-ясно разбирах, че това съвсем не е свобода, а своеобразно задължение.

И все пак, виждайки какво се е случило с Хоуг, Пол трябваше да осъзнае пределно ясно, че да си измислиш нова личност е едно, а да заблуждаваш хората — съвсем друго. Още от първия си ден в Принстън той крачеше много внимателно по тънката граница между двете, предпочитайки да пази тайни, отколкото да изрича лъжи. Когато си мисля за това, отново ме обзема една стара тревога. Баща ми, който разбираше как го е съблазнила „Хипнеротомахия“, веднъж сравни книгата с любовна връзка. Кара те да лъжеш дори самия себе си, казваше той. Дипломната работа на Пол може да се окаже точно такава лъжа — след четири години общуване с Тафт той танцува и танцува заради книгата, напуска леглото си и не намира сън заради нея, а тя не се отплаща с почти нищо за всичките му страдания.